– Нали каза, че има сладкиш?
* * *
– Кожата на Теди е със същия цвят като на Бриджит – каза Силви.
Стомахът ѝ се беше свил от ужас. Знаеше какво означава това. Урсула бе само бледа, макар че затворените ѝ клепачи бяха потъмнели, а кожата ѝ блестеше със странна, болнава лъскавина.
– Хелиотропна цианоза – отвърна доктор Фелоус, който мереше пулса на Теди. – Виждате ли петната по бузите? Боя се, че е от по-опасния вид.
– Стига, моля ви, спрете – изсъска Силви. – Не ми говорете като на студентка по медицина. Аз съм им майка.
Как само мразеше доктор Фелоус в този момент. Бриджит лежеше в леглото си горе, още топла, но не по-жива от надгробна плоча.
– Инфлуенца – продължи безжалостно доктор Фелоус. – Прислужницата ви е била сред много хора вчера в Лондон – идеални условия за разпространение на заразата. Поразява за секунди.
– Не и него – процеди яростно Силви, стиснала ръката на Теди. – Не и моето дете. Моите деца – поправи се след това и се пресегна да погали горящото чело на Урсула.
Памела се появи на вратата, но майка ѝ я отпрати. Памела се разплака, само че Силви не можеше да си позволи сълзи. Не сега, не в лицето на смъртта.
– Все нещо трябва да мога да сторя – каза тя на доктор Фелоус.
– Можете да се молите.
– Да се моля?!
Силви не вярваше в Бог. Библейският Бог ѝ се струваше нелеп и отмъстителен (предвид Тифин и всичко останало), не по-истински от Зевс или Пан. При все това тя чинно ходеше на църква всяка неделя и избягваше да тревожи Хю с еретичните си мисли. Понякога се налага и така нататък. Сега се молеше с отчаяние, но без вяра, макар да подозираше, че няма смисъл.
Когато от носа на Теди потекоха мехурчета бледа, кървава пяна, напомняща на плюнкотворка, Силви изстена като ранено животно. Госпожа Глоувър и Памела слушаха от другата страна на вратата и бяха сплели ръце в рядък момент на разбирателство. Силви грабна Теди от леглото, прегърна го силно и зави от мъка.
Господи, помисли си доктор Фелоус, тази жена жалее като дивачка.
* * *
Потиха се заедно, оплетени в ленените чаршафи на Силви. Теди бе проснат върху възглавниците. Урсула искаше да го прегърне, но той бе прекалено горещ, така че вместо това тя го държеше за глезена, сякаш за да не избяга. Имаше чувството, че дробовете ѝ са пълни с яйчен крем, представяше си го гъст, жълт и сладък.
Теди не изкара и до полунощ. Урсула разбра на мига, когато той ги напусна, почувства го вътре в себе си. Силви се разрида, някой вдигна Теди от леглото и макар той да бе съвсем малък, на Урсула ѝ се стори, че до нея зейна огромна празнота, остана сама в леглото. Чуваше задавените стонове на Силви, беше ужасно, все едно ѝ бяха отсекли крака или пък ръката.
Всеки дъх още повече сгъстяваше крема в дробовете ѝ. Светът се отдалечаваше и тя се изпълни с някакво приповдигнато очакване, сякаш е Коледа или рожденият ѝ ден, а после черният прилеп на нощта се приближи и я обгърна с крилете си. Един последен дъх и толкова. Тя протегна ръка към Теди, забравила, че него вече го няма.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
Силви запали свещ. Зимна тъмнина, пет сутринта според малкия часовник във формата на каляска върху лавицата в спалнята. Часовникът, английски („по-добър от френските“, бе отбелязала майка ѝ), бе подарък за сватбата на родителите ѝ. Когато кредиторите дойдоха след смъртта на портретиста на висшето общество, вдовицата му скри часовника под полите си, като искрено съжаляваше за отминалата мода на кринолина. От Лоти като че ли се чуваше тихо „дзън“ при всеки четвърт час, което силно притесни кредиторите. Добре поне, че не бяха в стаята, когато удари кръгъл час.
Новото бебе спеше в люлката. Силви изведнъж се сети за Колридж: „Детенце мило, що спиш спокойно в люлката до мен“. Откъде беше?
Огънят в огнището вече гаснеше, слабо пламъче едва-едва танцуваше върху жаравата. Бебето проплака и Силви скочи от леглото. Раждането бе нещо брутално. Тя лично би подходила по доста по-различен начин, ако ѝ бяха възложили отговорността да създаде човека. (Например лъч златиста светлина в ухото за зачеване и плътно затворена вратичка някъде на дискретно място за раждането след девет месеца.) Изхлузи се от топлината на леглото и вдигна Урсула от люлката. И тогава, в снежната тишина, изведнъж ѝ се стори, че тихо изцвили кон, и усети как наслада прониза душата ѝ, все едно я беше ударил ток. Занесе Урсула до прозореца и дръпна една от тежките завеси, за да надникне навън. Снегът бе заличил всичко, светът бе загърнат в бял шал. А долу се разкриваше приказна гледка: Джордж Глоувър, яхнал един от огромните си коне (Нелсън, като че ли), яздеше без седло по заснежения път. Изглеждаше величествено, като древен герой. Силви пусна завесата и реши, че вълненията и драмата от изминалата нощ сигурно са ѝ размътили мозъка и сега ѝ се привиждат разни неща.