Бриджит хвана чайника, за да си стопли ръцете.
– Ей-сега ще са готови бъбреците – каза госпожа Глоувър. – Намери ми цвете са подноса със закуската на госпожа Тод.
– Цвете? – повтори Бриджит, загледана в снега навън. – В това време?
Примирие
11 ноември 1918 година
– А, Кларънс – рече Силви, като отвори задната врата. – Боя се, че стана нещо с Бриджит. Спъна се и падна по стълбите. Мисля, че глезенът ѝ е само изкълчен, но не знам дали ще може да дойде с теб в Лондон.
Бриджит отпиваше от чаша бренди, седнала до печката на стола с висока облегалка на госпожа Глоувър. Беше вдигнала изкълчения си глезен на една табуретка и за пореден път с наслада разказваше преживелиците си.
– Таман влизах през кухненската врата. Простирах прането, макар че не знам защо изобщо, като гледам как пак заваля, и усетих две ръце да ме бутат отзад. И се проснах на пода. Малки ръце – добави тя. – Като ръцете на дете-призрак.
– Хммм – отвърна Силви. – В тази къща няма призраци, още по-малко на деца. Урсула, ти видя ли нещо? Ти беше в градината, нали?
– А, глупавото девойче просто се е спънало. Знаете колко е непохватна – обади се госпожа Глоувър и с известно задоволство добави: – Това поне решава въпроса с ходенето в Лондон.
– Хич даже – възрази Бриджит. – За нищо на света няма да пропусна този ден. Ела, Кларънс, дай ми ръка. Ще куцукам.
Мрак и така нататък.
Сняг
11 февруари 1910 година
– Урсула, няма нужда да питаш – каза госпожа Глоувър, докато разсипваше овесена каша в купичките пред Морис и Памела, седнали на голямата дървена маса в кухнята.
– Урсула – повтори с наслада Бриджит. – Хубаво име. Кокичето хареса ли ѝ?
Примирие
11 ноември 1918 година
Всичко е някак познато.
– Нарича се déjà vu – обясни Силви. – Измама на съзнанието. Неразгадаема загадка.
Урсула бе убедена, че си спомня как лежи в детската количка под дървото.
– Не – настоя майка ѝ, – никой не може да си спомни неща от толкова малък.
Само че Урсула помнеше подобните на огромни длани листа, които се полюшваха на вятъра, както и закаченото на количката сребърно зайче, което се въртеше и подскачаше пред лицето ѝ.
– Много ти е развинтено въображението, Урсула – въздъхна Силви.
Урсула не знаеше дали това е комплимент, но със сигурност често бъркаше реалното с нереалното. И онзи ужасен страх – страхотен ужас, – който разнасяше в себе си. Мракът вътре в нея.
– Не мислѝ за такива неща – прекъсна я рязко Силви, когато се опита да обясни. – Мислѝ за хубави неща.
Освен това понякога знаеше какво ще кажат хората или какво ще се случи – някой ще изпусне чиния или ще хвърли ябълка и ще счупи стъкло на оранжерия, – сякаш ѝ преди го е виждала. Думи и изречения се повтаряха, непознати ѝ се струваха стари познайници.
– Всеки се чувства странно от време на време – каза Силви. – Помни, миличка, мислѝ за хубави неща.
Бриджит я изслуша с по-голяма готовност и заяви, че Урсула има силно „шесто чувство“. Между този свят и отвъдното имало врати, но само малцина можели да минават през тях. Урсула не бе убедена, че иска да е една от тях.
Миналата Коледа Силви бе дала на Урсула красиво увита кутия с панделка с думите:
– Честита Коледа, миличка.
– О, чудесно, сервиз за кукленската къща – бе отвърнала Урсула и бе обвинена, че е надничала, докато са опаковали подаръците.
– Ама аз не съм – заяви тя в кухнята на Бриджит, която се опитваше да закрепи малки бели хартиени корони върху краката на коледната пуйка. (При вида на пуйката Урсула се сети за един мъж от селото, по-скоро момче, загубил и двете си стъпала от бомба в Камбре.) – Не съм поглеждала, просто знаех.
– Да, да – отвърна Бриджит. – Наистина имаш шесто чувство.
Госпожа Глоувър, която се бореше със сливовия пудинг, изсумтя неодобрително. По нейно мнение петте сетива бяха предостатъчни, на никого не му било притрябвало това „шесто чувство“.
* * *
До обяд бяха изгонени в градината.
– И това ми било празненство за победата – измърмори Памела, докато се криеха от лекия дъждец под бука.
Забавляваше се само Трикси. Тя обичаше градината, най-вече заради зайците, които продължаваха да се множат въпреки усилията на лисиците. Джордж Глоувър беше подарил две новородени зайчета на Урсула и Памела преди войната. Урсула убеди Памела да ги държат вътре, скриха ги в един шкаф в спалнята, хранеха ги с капкомер, взет от аптечката, докато един ден те не изскочиха навън и не изкараха акъла на Бриджит.
– Свършен факт – заяви Силви, когато ѝ донесоха зайците. – Само че не можете да ги държите в къщата. Ще трябва да помолите Стария Том да им направи клетка.