Зайците отдавна бяха избягали, разбира се, и се бяха размножили. Стария Том слагаше отрова и капани, но без успех. („Божичко – бе казала Силви една сутрин, докато гледаше как зайците доволно закусват на тревата, – тук сме като в Австралия“.) Миналата година Морис, който се беше научил да стреля в интерната, през цялата лятна ваканция гърмя по тях с халосни патрони от прозореца на стаята си с отдавна неизползваната ловна пушка „Уесли Ричардс“ на Хю. Памела така побесня, че изсипа малко от сърбящия му прах (Морис обичаше да обикаля из подобни магазини) в леглото му. Той обвини Урсула и се наложи Памела да си признае, макар Урсула да нямаше нищо против да понесе цялата отговорност. Такава си беше Памела, държеше да бъде справедлива.
От съседската градина долетяха гласове, имаха нови съседи, с които още не се бяха запознали – семейство Шоукрос.
– Хайде да отидем да надзърнем. Чудя се как се казват – каза Памела.
Уини, Гърти, Мили, Нанси и Беа, която е още бебе, помисли си Урсула, но си замълча. В пазенето на тайни бе станала добра почти колкото Силви.
* * *
Бриджит захапа иглата и вдигна ръце, за да намести шапката. Беше ѝ пришила свежо букетче теменужки по случай победата. Стоеше пред огледалото на площадката на стълбите и си тананикаше „Кей-Кей-Кейти“. Мислеше си за Кларънс. Щом се оженеха (напролет, бе казал той, макар до неотдавна да се кълнеше, че ще е преди Коледа), щеше да напусне Фокс Корнър. Щеше да има своя къща и да си народи бебета.
* * *
Според Силви стълбищата бяха много опасни. Хора умираха по тях. Затова не биваше да играят на площадката.
Урсула се прокрадна предпазливо. Пое безшумно въздух, протегна ръце, сякаш се опитваше да спре влак, и се хвърли към кръста на Бриджит. Бриджит извъртя рязко глава с ококорени от ужас очи. После усети как полита и се търколи надолу по стълбите. Самата Урсула едва успя да запази равновесие, за да не я последва.
Съвършенството се постига с практика.
* * *
– Боя се, че ръката е счупена – каза доктор Фелоус. – Доста добре си се подредила.
– Открай време си е непохватна – обади се госпожа Глоувър.
– Някой ме бутна – каза Бриджит. На челото ѝ имаше огромна синина, държеше шапката със смачканите теменужки.
– Някой? – повтори Силви. – Кой? Кой би те бутнал по стълбите, Бриджит? – Тя огледа събралите се в кухнята. – Теди?
Теди притисна ръка върху устата си, сякаш едва се сдържаше да не каже нещо.
– Памела?
– Аз? – възкликна Памела, притиснала възмутено ръце към сърцето си като мъченица.
Силви погледна Бриджит, която кимна едва забележимо към Урсула.
– Урсула? – Силви се намръщи.
Урсула гледаше право напред като дезертьор, изправен на разстрел.
– Урсула – натърти строго Силви, – знаеш ли нещо по въпроса?
Урсула бе сторила нещо много лошо, бутнала бе Бриджит по стълбите. Бриджит можеше да умре и сега Урсула щеше да е убийца. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да го направи. Безкрайното чувство на ужас я бе накарало да го направи.
Изтича навън и се скри в едно от тайните скривалища на Теди – шкафа под стълбището. След малко вратичката се отвори, Теди се вмъкна и седна на пода до нея.
– Не вярвам, че ти си бутнала Бриджит – каза той и пъхна малката си топла ръчичка в нейната.
– Благодаря, само че наистина аз я бутнах.
– Въпреки това пак те обичам.
Можеше да остане завинаги в шкафа, но на вратата се позвъни и в коридора настъпи суматоха. Теди открехна вратичката да види какво става. Шмугна се обратно и докладва:
– Мама целува някакъв мъж. Плаче. И той плаче.
Урсула промуши глава навън, за да види чудото със собствените си очи. После се обърна смаяно към Теди.
– Това май е татко.
Мир
Февруари 1947 година
Урсула вървеше внимателно по улицата. Навсякъде имаше коловози от лед. Тротоарите бяха още по-опасни – планини от мръсен, твърд, утъпкан сняг или пък писти за шейни, излъскани от съседските деца, които по цял ден играеха навън, тъй като училищата бяха затворени. Господи, помисли си Урсула, каква съм станала зла. Проклета война. Проклет мир.
Едва събра сили да вкара ключа в ключалката на външната врата. Никога преди едно ходене до магазина не бе такова предизвикателство, дори в най-тежките дни на войната. Кожата на лицето ѝ бе напукана от ледения вятър, пръстите на краката ѝ бяха вкочанени. От седмици температурата не бе надвишавала нула градуса, по-студено бе дори от четирийсет и първа. Урсула си представяше как след време се опитва да си припомни този вледеняващ студ и знаеше, че никога няма да успее. Беше толкова материален, човек очакваше костите му да се натрошат, кожата да се нацепи. Вчера бе видяла двама мъже да се опитват да отворят една шахта на улицата с горелка. Може би никога повече нямаше да се стопли, може би това бе началото на нов ледников период. Първо огън, после лед.