Силви си отбеляза, доста разсеяно предвид изтощението и обстоятелствата, да си купи такава ножица, в случай че нещо подобно я сполети отново. (Не много вероятно, но все пак.) Или пък нож, хубав остър нож, който да носи винаги със себе си като малката разбойничка в „Снежната кралица“.
– Имате късмет, че стигнах навреме – добави доктор Фелоус, – преди снегът да затрупа пътищата. Обадих се на госпожа Хадък, акушерката, но тя май е заседнала някъде край Чалфонт Сейнт Питър.
– Госпожа Хадък?99 – намръщи се Силви.
Бриджит се изсмя гласно, а после бързо прошепна:
– Извинете, извинете, господине.
Май и двете бяха на ръба на истерията. Нищо чудно.
– Долна ирландка – измърмори под носа си доктор Фелоус.
– Бриджит е само помощничка в кухнята, още е дете. Много съм ѝ благодарна. Всичко се случи толкова бързо.
На Силви ѝ се искаше най-сетне да я оставят сама, никога не я оставяха сама.
– Предполагам, че ще се наложи да пренощувате тук, докторе? – попита тя с неудоволствие.
– Ами да, май така се налага – отвърна той със същото.
Силви въздъхна и му предложи да си сипе чаша бренди в кухнята. Или да хапне малко шунка и туршия.
– Бриджит ще се погрижи за вас.
Искаше да се отърве от него. Изродил беше и трите ѝ (три!) деца, а тя изобщо не го харесваше. Само един съпруг би трябвало да вижда онова, което виждаше той. Човъркаше и бърникаше с инструментите си в най-нежните и потайни места. (Но пък нима би предпочела акушерка на име Хадък да изроди детето ѝ?) Лекарите за жени трябва също да са жени. Къде ти.
Доктор Фелоус се замота, мънкаше и мърмореше, надзираваше къпането и повиването на новото попълнение от зачервената Бриджит. Бриджит имаше шест по-малки братя и сестри и знаеше как да повива бебета. Беше на четиринайсет – с десет години по-млада от Силви. На четиринайсет самата Силви все още носеше къси полички и беше влюбена в понито си Тифин. Нямаше ни най-малка представа откъде идват бебетата, чак до сватбената си нощ не знаеше повече. Майка ѝ Лоти беше понамекнала за това-онова, но не беше навлязла в подробности. За нея съпружеските отношения се свеждаха до излитащи в ранни зори чучулиги. Лоти беше сдържана жена. Някои дори биха казали, че постоянно е под наркоза. Съпругът ѝ, бащата на Силви, Луелин Бересфорд, бе прочут художник, но в никакъв случай не беше бохем. Без голота и разюздано поведение в неговия дом. Рисувал бе кралица Александра още като принцеса. Казваше, че била много мила.
Живееха в хубава къща в Мейфеър, а Тифин бе разквартируван в частна конюшня близо до Хайд Парк. В по-мрачните си периоди Силви имаше навик да си представя, че се е върнала в онова слънчево минало, седи кротко върху седлото на широкия малък гръб на Тифин и потропва по Ротън Роу в ясното пролетно утро сред разцъфналите дървета.
– Какво ще кажете за един горещ чай и препечена филийка с масълце, госпожо Тод? – обади се Бриджит.
– Би било чудесно, Бриджит.
Най-сетне ѝ подадоха бебето, увито като мумия.
– Здравей, мъниче.
Силви погали нежно розовата бузка, а доктор Фелоус се извърна, за да не става свидетел на тази сладникава демонстрация на обич. Него ако питаха, всички деца щяха да се отглеждат като в Спарта.
– Е, може би една лека закуска няма да ми навреди – рече той. – Случайно да е останало от прекрасната туршия на госпожа Глоувър?
Четири сезона все годината повтаря10
11 февруари 1910 година
Силви се събуди от ярък слънчев лъч, пронизал завесите като бляскав сребърен меч. Излежаваше се лениво сред дантелите и кашмира, когато госпожа Глоувър влезе в стаята, гордо понесла огромен поднос. Само важни случаи можеха да я извадят от леговището ѝ. Самотно, почти замръзнало кокиче клюмаше в тумбеста вазичка на подноса.
– О, кокиче! – възкликна Силви. – Първото цвете, посмяло да покаже горката си главица навън. Каква смелост!
Госпожа Глоувър, която не споделяше мнението, че цветята притежават смелост, нито пък каквито и да е други лични качества, положителни или не, бе вдовица и работеше във Фокс Корнър само от няколко седмици. Предишната готвачка Мери беше изключително небрежна и все прегаряше говеждото. За сметка на това госпожа Глоувър по-скоро не го допичаше. В заможното домакинство от детството на Силви към готвачката се обръщаха просто с „готвачке“, само че госпожа Глоувър предпочиташе „госпожа Глоувър“. Това я правеше незаменима. Силви обаче на инат продължаваше да мисли за нея като за готвачката.
– Благодаря, готвачке.
Госпожа Глоувър премига бавно като гущер.
– Госпожо Глоувър – поправи се Силви.