Добре че войната беше унищожила всяка мисъл за модата. Сутринта Урсула беше облякла – поред, отвътре навън – тениска, тънка блуза с дълъг ръкав, пуловер, жилетка, а най-отгоре бе сложила овехтялото си палто, купено чисто ново от „Питър Робинсънс“ две години преди войната. Разбира се, не биваше да забравя окъсаното бельо, дебелата вълнена пола, сивите вълнени чорапи, ръкавиците без пръсти, отгоре и с пръсти, шала, шапката и старите ботуши на майка ѝ. Горко всекиму, решил да ѝ се нахвърли.
„Къде такъв късмет“, беше въздъхнала Инид Баркър, една от секретарките, надвесена над топлината и спасението на самовара. Инид се бе явила на прослушване за ролята на решителна млада дама някъде около 1940 година и оттогава не спираше да я играе с удоволствие. Урсула се смъмри, че пак мисли негативно. Инид беше добро момиче. Беше невероятна в печатането на диаграми, което Урсула така и не усвои в секретарския колеж. Едно време беше изкарала курс по машинопис и стенография, всичко преди войната ѝ се струваше като древна история (само че нейната си древна история). Беше изненадващо добра. Господин Карвър, директорът на колежа, бе казал, че може да стане съдебен стенограф. Навярно тогава животът ѝ щеше да е друг, може би дори по-добър, но естествено, човек няма как да знае предварително.
Затътри се по неосветеното стълбище към апартамента. Вече живееше сама. Мили се бе омъжила за американски офицер и се бе преместила в Ню Йорк („Аз – военна булка! Не мога да повярвам!“). Тънък слой мазни сажди покриваше стените на стълбището. Сградата бе стара, при това в Сохо („понякога се налага“, чу майка си да казва). Жената над нея приемаше твърде много посетители и Урсула вече бе свикнала със скърцащите пружини и странните шумове, които се процеждаха през тавана. При все това жената беше приятна, винаги поздравяваше усмихнато и никога не пропускаше реда си да помете стълбището.
Сградата от самото начало си беше мрачна като от роман на Дикенс, но сега бе още по-занемарена и недолюбвана. В крайна сметка целият Лондон изглеждаше зле. Мръсен и унил. Спомни си думите на госпожица Улф, че „горкият стар Лондон“ едва ли някога отново ще бъде чист. („Всичко е толкова запуснато.“) Може и да беше права.
„По нищо не личи, че сме спечелили войната“, каза Джими, когато дойде да я види, изтупан с американски дрехи, лъскав и излъчващ надежда. С готовност прощаваше тази американска бляскавост на малкия си брат, преживял бе тежка война. Но нима войната не беше тежка за всички? „Дълга и тежка“ война им бе обещал Чърчил. Колко прав се бе оказал.
Беше само временно убежище. Урсула имаше пари за нещо по-добро, но истината бе, че ѝ беше все едно. Една стая, прозорец над мивката, малък бойлер за гореща вода, обща тоалетна в дъното на коридора. Все още ѝ липсваше старият апартамент в Кенсингтън, в който живееха с Мили. Принудени бяха да го напуснат след голямото въздушно нападение през май 1941 година. Тогава се бе сетила за песента на Беси Смит „Като прогонена от дупката си лисица“, но в крайна сметка се беше върнала там за няколко седмици. Студено беше, но тя беше свикнала да спи в палатка. Научила се бе в Съюза на немските девойки, само че в онези мрачни дни човек избягваше да се хвали с подобни преживявания.
Очакваше я прекрасна изненада. Подарък от Пами – щайга с картофи, праз, лук, огромна синкаво-зелена савойска зелка („Красота!“), а най-отгоре шест яйца, наредени върху памук в едно старо кепе на Хю. Прекрасни яйца, кафяви и пъстри, същински необработени скъпоценни камъни, с полепнали по тях перца. „От Фокс Корнър, с любов“, пишеше на закачената на щайгата картичка. Като колет от Червения кръст. Как изобщо се бе озовала тук? Влакове не вървяха, а Памела със сигурност бе затрупана от снега. Още по-чудно бе откъде сестра ѝ се бе сдобила с тези съкровища, след като земята бе „по-твърда от желязо“18.
Отвори вратата и на пода намери лист хартия. Наложи се да си сложи очилата, за да го прочете. Бележка от Беа Шоукрос. „Наминах, но те нямаше. Ще дойда пак. Беа. Целувки.“ Урсула съжали, че е изпуснала Беа, съботният ѝ следобед със сигурност щеше да е по-приятен, отколкото да се шляе из потискащия Уест Енд. А сега една зелка беше достатъчна да ѝ повдигне духа! В следващия миг, изневиделица, зелката извика нежелан спомен за мазето на Аргайл Роуд и радостта ѝ се изпари. Напоследък беше все така. Стига, скара си се наум, стегни се малко, да му се не види.