– Питам се – обади се жената с палтото пред нея, говореше правилно и образовано, – защо моята вода е замръзнала, а тази тук не е?
– Не знам – отвърна Урсула. – Нищо не знам.
– О, и аз така се чувствам, повярвайте ми – засмя се жената, а Урсула си помисли, че навярно двете можеха да станат приятелки.
– Хайде, мърдай, миличка – обади се жената зад нея и тази с палтото повдигна кофите, силна като селянка.
– Трябва да тръгвам, до скоро.
* * *
Включи радиото. Предаването на Трета програма бе временно преустановено. Войната с лошото време. Чист късмет бе да уцелиш забавната програма на Би Би Си, толкова често спираха тока. Имаше нужда от шум, от звука на познатия живот. Преди да замине, Джими ѝ беше дал стария си грамофон, своя бе загубила в Кенсингтън, за съжаление заедно с повечето плочи. Успяла бе да изрови няколко оцелели като по чудо и сега сложи една. „Предпочитам да умра и да лежа в гроба.“19 Урсула се засмя.
– Много забавно! – каза на глас.
Заслуша се в стърженето и съскането на старата плоча. Наистина ли така се чувстваше? Погледна часовника, малкия златен пътнически часовник на Силви. Донесе го след погребението. Беше едва четири. Господи, как се точат часовете. Изнерви се и изключи новините. Какъв бе смисълът?
Цял следобед беше обикаляла по Оксфорд и Риджънт, не ѝ се стоеше в монашеската килия на апартаментчето си. Всички магазини бяха тъмни и потискащи. Парафинови лампи в „Суон“ и „Едгарс“, свещи в „Селфриджис“, издължените, потънали в сенки лица на хората като от картина от Гоя. Нямаше какво да се купи, а тези неща, от които имаше нужда – например удобни на вид боти с кожичка отгоре, – бяха безобразно скъпи (петнайсет гвинеи!). Толкова потискащо.
„По-зле и от войната“, бе казала госпожица Фосет в работата. Тя заминаваше, омъжваше се, бяха събрали пари за сватбен подарък – доста безлична ваза. Урсула искаше да ѝ вземе нещо по-специално, но не можеше да измисли какво и се надяваше, че в големите магазини в Уест Енд може да намери точно каквото ѝ трябва. Само че не беше така.
Влязла бе в „Лайънс“ за чаша блудкав чай, вода ненапита, както би казала Бриджит. Сладкишът също бе доста пестелив – преброи само две твърди стафиди, поднесен с лъжичка маргарин, Урсула напразно се мъчеше да си представи, че яде нещо хубаво, пухкава кремпита или торта „Добуш“. Едва ли и германците ядяха много сладкиши в момента.
Без да иска, измърмори „Schwarzwälder Kirschtorte“ на глас (толкова необикновено име, толкова необикновена торта) и привлече вниманието на жената на съседната маса, която геройски се бореше с голяма кифла с глазура. „Бежанка, а?“, попита тя с изненадващо състрадателен глас. „Нещо такова“, отвърна Урсула.
Докато чакаше яйцето да се свари – водата още бе хладка, – разрови книгите си, които така и не бе разопаковала след Кенсингтън. Намери Данте, който Изи ѝ бе подарила, красива червена кожена корица, но всички страници бяха оръфани, Дън (любимата ѝ), „Пустата земя“ (рядко първо издание, задигнато от Изи), целият Шекспир, любимите ѝ поети метафизици и накрая, на дъното на кашона, опърпаният Кийтс от училищната поредица с надпис „На Урсула Тод за добро представяне“. Май и за епитафия щеше да стане. Прелисти прашните страници и намери „В навечерието на празника на света Агнес“.
Ах, как студено беше!
Бухалът мръзнеше, макар и със пера,
треперещ заек през скрежната трева вървеше,
а стадото бе тихо, сгушена вълна от тела.
Зачете на глас и затрепери. Трябваше да избере нещо затоплящо, за пчелите, „догдето те препълнят лепкавите пити“20. Кийтс трябваше да умре на английска земя. Заспал в някоя английска градина в летен следобед. Като Хю.
Изяде яйцето, докато четеше вчерашния „Таймс“. Господин Хобс от пощата ѝ го даваше, след като го прочетеше. Заради новия си по-малък вид вестникът изглеждаше несериозно, сякаш новините вече не бяха толкова важни. Но всъщност бяха, нали?
* * *
Навън се сипеха снежинки като едра мазна пепел. Урсула изведнъж се сети за роднините на семейство Коул в Полша, представи си ги как се издигат над Аушвиц като вулканичен облак, обикалят Земята и засенчват слънцето. Дори сега, след всичко научено за лагерите, антисемитизмът продължаваше да се шири. Вчера бе чула да наричат някого „еврейче“, а когато госпожица Андрюс не пожела да даде пари за сватбения подарък на госпожица Фосет, Инид Баркър подхвърли подигравателно: „Стисната еврейка!“, сякаш бе съвсем безобидна шега.