Напоследък в работата бе еднообразно, дразнещо, вероятно заради умората, студа и недостига на храна. Досадна беше и самата работа, безкрайно събиране и пренареждане на статистически данни, които трябваше да се приберат нейде из архивите, за да бъдат четени и препрочитани от бъдещите историци. Все още си „размитаха и разчистваха двора“, както се изразяваше Морис, сякаш жертвите на войната бяха непотребни вещи, които трябва да се приберат и забравят. Гражданска защита бе разпусната вече от година и половина, но Урсула още не бе успяла да се пребори с бюрокрацията. Божията (или правителствената) мелница мели бавно, но ситно.
Яйцето бе вкусно, сякаш беше снесено тази сутрин. Намери стара пощенска картичка с двореца в Брайтън (купена по време на еднодневна екскурзия с Крайтън), която така и не бе изпратила, и надраска благодарност на Пами, „Прекрасно! Като колет от Червения кръст!“, после я подпря над камината до часовника на Силви. И до снимката на Теди. Теди и екипажът на халифакса, снимани един слънчев следобед. Седнали на стари столове. Млади завинаги. Кучето Лъки стоеше гордо върху коляното на Теди. Колко хубаво би било поне Лъки да беше още тук. Подпряла бе медала на Теди (Кръст за заслуги) на рамката. Тя също имаше медал, но за нея той нямаше никаква стойност.
Картичката ще пусне със следобедната поща утре. Сигурно ще мине цяла вечност, преди да стигне Фокс Корнър.
Пет часът. Занесе чинията до мивката, която вече беше пълна. Сивата пепел навън вече бе преминала във вихрушка, Урсула придърпа тънкото памучно перде, за да я прогони. То се беше закачило за телта и тя се отказа, иначе щеше да го събори върху главата си. Прозорецът беше стар и разсъхнат, от процепите духаше.
Токът спря, Урсула затърси свещта над камината. По-лошо от това не си представяше. Взе свещта и бутилката уиски в леглото, пъхна се под завивките направо с палтото. Толкова бе уморена.
Пламъкът на малката газова печка потрепна тревожно. Чак толкова лошо ли щеше да е? „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“21 Имаше и по-лоши начини. Аушвиц, Треблинка. Горящият халифакс на Теди. Единственият начин да пресуши сълзите си бе бутилката с уиски. Добрата стара Пами. Пламъкът на печката трепна и угасна. Кога ли щеше да дойде пак газта? Дали Урсула щеше да се събуди от миризмата и да стане да я запали отново? Не беше очаквала да умре като лисица, замръзнала в леговището си. Пами щеше да види картичката, щеше да знае, че ѝ е благодарила. Урсула затвори очи. Имаше чувството, че е будна вече сто години. Наистина бе безкрайно изморена.
Мракът се заспуска.
Сняг
11 февруари 1910 година
Топло, млечно и ново, тази миризма бе като камбанен зов за котката Куини. Строго погледнато, Куини принадлежеше на госпожа Глоувър, макар изобщо да не съзнаваше, че е нечия собственост. Огромна, на черно-жълти петна, тя бе пристигнала с госпожа Глоувър, напъхана в платнена чанта, и се бе настанила в собственото си кресло, по-малък събрат на това на господарката ѝ, до кухненската печка. Това че имаше свое кресло обаче не ѝ пречеше да оставя косми и навсякъде другаде, включително и по леглата. Хю, който не беше любител на котките, не спираше да се оплаква от мистериозния начин, по който това „краставо животно“ успява да остави косми по костюмите му.
Куини бе по-злобна от повечето котки и имаше навик да замахва с лапа като побеснял заек, ако някой се приближи. Бриджит, която също недолюбваше котки, обяви, че тази е обсебена от демони.
Откъде идваше този примамлив аромат? Куини се изкачи по стълбите и влезе в голямата спалня. В огнището светеше жарава. Чудесна стая с дебел, пухкав юрган на леглото и нежен ритъм на спящи тела. А отсреща – идеално малко котешко легълце, вече затоплено от малка котешка възглавничка. Куини помеси с лапи меката плът, изведнъж се пренесе обратно в котешкото си детство. После се настани по-удобно и от гърлото ѝ се разнесе щастливо басово мъркане.
* * *
В съзнание я върнаха остри игли по меката кожа. Болката бе нещо ново и нежелано. Но не успя да изплаче, устата ѝ беше пълна с нещо, което я задушаваше. Не можеше да диша. Беше прикована, безпомощна, без дъх. Пада, пада, застреляно птиче.
Куини вече се бе отнесла в приятна мъркаща забрава, но изведнъж се събуди от писък и усети как я грабнаха и захвърлиха в другия край на стаята. Тя отстъпи с ръмжене и съскане и профуча през вратата, усещаше, че тази битка е загубена.