* * *
Нищо. Бебето лежеше отпуснато и неподвижно, малкият гръден кош не помръдваше. За сметка на това сърцето на Силви биеше в гърдите ѝ сякаш вътре някой тропаше с юмрук, за да излезе. Опасност, опасност! Тя изтръпна.
Инстинктивно допря уста върху лицето на бебето, покривайки устата и носа. Духна леко. Отново. После пак.
И бебето се съживи. Толкова просто беше. („Сигурен съм, че е станало случайно – каза доктор Фелоус, когато го осведомиха за чудото. – Твърде невероятно ми се струва да успеете да върнете живота на някого по този начин.“)
* * *
Бриджит се върна в кухнята, беше занесла чаша телешки бульон горе, и доложи:
– Госпожа Тод каза да кажа на готвачката, тоест на вас, госпожо Глоувър, че трябва да се отървете от котката. Най-добре да я убиете.
– Да я убия?! – възкликна госпожа Глоувър.
Котката, която вече бе заела обичайното си място, повдигна глава и погледна Бриджит злобно.
– Просто предавам каквото ми казаха.
– Само през трупа ми!
* * *
Госпожа Хадък посръбна от грога, като се надяваше, че успява да докара вид на истинска дама. Беше ѝ третият и тя вече започваше да се затопля. Бяха я повикали за едно раждане, само че снегът я принуди да потърси убежище в „Синият лъв“ в покрайнините на Чалфонт Сейнт Питър. Иначе едва ли би влязла някога тук, но вътре гореше буен огън, а компанията се оказа изненадващо весела. По гредите проблясваха и подрънкваха конски начелници и медни халби. На тезгяха питиетата се лееха свободно. Като цяло там цареше доста по-голямо оживление. В момента пееха песни и госпожа Хадък, изненадващо и за самата себе си, започна да потупва с крак в такт с мелодията.
– Да видите само какъв сняг – каза съдържателят и се надвеси към нея през огромния излъскан безкрай на месинговия тезгях. – Нищо чудно да се наложи да останете тук няколко дни.
– Дни?!
– Най-добре пийнете още един грог. Види ми се, че тази вечер никъде няма да ходите.
Като лисица в дупка
Септември 1923 година
– Значи вече изобщо не ходиш при доктор Келит? – попита Изи, отваряйки емайлираната си табакера, в която бяха стройно подредени няколко „Блек Ръшан“. – Цигара?
Изи се държеше с всички, сякаш са на нейната възраст. Беше едновременно привлекателно и признак за леност.
– На тринайсет съм – отвърна Урсула, с което според нея отговаряше и на двата въпроса.
– В днешно време на тринайсет си направо пораснал. А и животът може да се окаже много кратък – добави Изи и извади дълго цигаре от абанос и слонова кост. Огледа се за сервитьор, който да ѝ даде огънче. – Кратките ти посещения в Лондон ми липсват. Да те водя до Харли Стрийт, а после в „Савой“ на чай. Празник и за двете ни.
– Не съм ходила при доктор Келит повече от година – каза Урсула. – Смята се, че съм излекувана.
– Чудесно. За разлика от теб, мен ме смятат за нелечим случай. Ти като възпитана млада дама никога няма да разбереш какво значи да си изкупителна жертва за греховете на всички останали.
– А, не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че имам някаква представа.
* * *
Беше събота по обед и седяха в „Симпсънс“.
„Две свободни дами“, беше отбеляза Изи, преди да се нахвърли на големите парчета кърваво говеждо, изрязано от кокала пред очите ѝ. Майката на Мили, госпожа Шоукрос, беше вегетарианка и Урсула си представи ужаса, който би изпитала при вида на това месо. Според Хю госпожа Шоукрос (Робърта) беше „бохемка“, а според госпожа Глоувър – луда.
Изи се наведе към младия сервитьор, който бе притичал да ѝ запали цигарата.
– Благодаря ти, миличък – прошепна тя и го погледна в очите, в резултат на което той поаленя като печеното в чинията ѝ. – Le rosbif – обърна се Изи към Урсула и отпрати сервитьора с вяло помахване. Вечно изпъстряше речта си с френски думи („Като млада прекарах известно време в Париж. А и войната, разбира се...“). – Говориш ли френски?
– Ами учим го в училище. Това обаче не означава, че го говоря.
– Много си сладка.
Изи вдиша дълбоко от цигарето, после сви (смайващо) начервените си устни, сякаш се канеше да свири на тромпет, и издиша дима. Седящите наоколо мъже я зяпаха запленени. Тя намигна на Урсула.
– Обзалагам се, че първите ти френски думи са били déjà vu. Горкичката. Може да са те изпускали на главата като бебе. Мен със сигурност са ме изтървали. Хайде, яж, за теб не знам, но аз умирам от глад. Уж трябва да се ограничавам, но и това си има граници.
Това беше подобрение, предвид че, като посрещна Урсула на перона на „Мерилебън“, Изи беше пребледняла и се оплака, че малко ѝ се „гади“ от омарите и рома („много лоша комбинация“) след луда нощ в един клуб на Джърмин Стрийт. Сега обаче, очевидно забравила омарите, тя се хранеше с апетит, макар по навик да твърдеше, че „си следи фигурата“. Освен това беше казала, че е „на червено“, но пилееше пари с размах.