– В Хампстед? В къщата на баба?
– Аха. Аз бях най-малката. Като Джими. – Изи посърна малко, сякаш я налегна отдавна забравена тъга. Щраусовото перо на шапката ѝ клюмна състрадателно. При вида на сребърната сосиера с яйчен крем обаче тя бързо се съвзе. – Значи вече не те спохожда онова странно чувство? За déjà vu?
– Мен ли? – попита Урсула. – Не. Понякога. Може би не толкова често. Това беше преди. Вече го няма. В общи линии.
Наистина ли беше така? Никога не бе напълно сигурна. Спомените я заливаха като водопад от ехо от различни посоки. Ехото може ли да пада като водопад? Едва ли. Беше се опитала (като цяло без успех) да се научи да използва по-точен език с помощта на доктор Келит. Липсваше ѝ онзи приятен час (тет-а-тет, както го наричаше той. Пак френски.) в четвъртък следобед. Беше на десет години при първото си посещение и се радваше на бягството от Фокс Корнър, при това в компанията на човек, който посвещаваше вниманието си само и единствено на нея. Силви или по-често Бриджит качваха Урсула на влака, а на другия край я чакаше Изи, макар Силви и Хю да имаха съмнения доколко на Изи може да се разчита. („Забелязала съм, че личната изгода – бе казала на Хю Изи, – като цяло надделява над етиката. Лично аз, ако имах десетгодишно дете, не бих го оставила да пътува само с влака“. „Ти имаш десетгодишно дете“, отбеляза Хю. Малкият Фриц. „Не може ли да се опитаме да го намерим?“, попита Силви. „Все едно да търсим игла в копа сено – отвърна Хю. – Фрицовете нямат чет“.
* * *
– Та искам да кажа, че ми липсват срещите ни – продължи Изи, – и затова те поканих да дойдеш. Честно казано, се изненадах, че Силви се съгласи. Между нас винаги е имало известна, как да кажа, froideur, студенина. Майка ти ме смята за луда, лоша и опасна. Както и да е, реших, че трябва да те отлъча от стадото. Напомняш ми на самата мен. – (Урсула се запита дали това е нещо хубаво.) – Може да бъдем специални приятелки, какво ще кажеш? Памела е малко безинтересна. Само тенис и колоездене, нищо чудно, че има такива здрави глезени. Très sportif, без съмнение, но все пак. И естествени науки! Какво вижда в тях? А момчетата са... ами, те са си момчета, докато ти си интересна, Урсула. С всички тези странни работи в главата ти, виденията от бъдещето. Като една малка ясновидка. Може да ти намерим една каравана, да купим една кристална топка, карти „Таро“. „Удавеният Моряк финикиец“23 и тъй нататък. Виждаш ли нещо в моето бъдеще?
– Не.
* * *
– Прераждане – беше ѝ казал доктор Келит. – Чувала ли си за това?
Урсула, която бе само на десет, поклати глава. За много малко неща беше чувала. Доктор Келит имаше хубав кабинет на Харли Стрийт. В стаята, в която я приемаше, стените бяха до половина с дъбова ламперия, на пода имаше дебел килим на червени и сини фигури и големи кожени кресла от двете страни на добре поддържания огън в камината. Самият доктор Келит беше с костюм от туид, за джобчето на жилетката му беше закачена верижката на голям златен часовник. Миришеше на карамфил и тютюн за лула и в очите му играеха пламъчета, сякаш се канеше да пече мъфини или да ѝ прочете хубава приказка, но вместо това се засмя и каза:
– Така значи, опитала си се да убиеш прислужницата, а?
(Аха, ясно защо съм тук, помисли си Урсула.)
Предложи ѝ чай, който свари в нещо, наречено самовар, в ъгъла на стаята.
– Макар да не идвам от Русия, от Мейдстоун съм, преди революцията живях малко в Санкт Петербург.
Също като Изи, той се държеше с нея като с възрастна или поне се преструваше, но това беше единствената им прилика. Чаят бе черен и горчив и можеше да се пие единствено с няколко бучки захар и поне три бисквити „Мери“от кутията на масичката между тях. Учил беше във Виена („къде другаде?“), но, както сам се изрази, вървеше по свой път. Не бил последовател на никого, макар да бил израснал „в нозете на всички учители“.
– Човек трябва да се вре напред. Да си пробива път сред хаоса от мисли. Да обединява разединената същност. – Урсула нямаше представа за какво говори. – Да се върнем на прислужницата. Бутнала си я по стълбите, така ли?
Доста прям въпрос за човек, който миг по-рано говореше за „въвиране“ напред и пробиване на път.
– Беше случайно.
Урсула не мислеше за Бриджит като за прислужницата, а просто като за Бриджит. Освен това беше много отдавна.
– Майка ти се тревожи за теб.
„Искам само да си щастлива, миличка“, беше казала Силви, след като уговори часа при доктор Келит. „Аз не съм ли щастлива?“, зачуди се Урсула. „На теб как ти се струва?“ Урсула не знаеше. Не беше сигурна, че има мерило, с което да измерва щастието и нещастието. Имаше неясни спомени за извисяване, за падане в тъмнина, но те принадлежаха към онзи свят на сенките и сънищата, който неизменно присъстваше, но бе почти невъзможно да бъде описан.