– Сякаш има друг свят, така ли? – попита доктор Келит.
– Да. Но той е и този свят.
(„Знам, че говори странни неща, но психиатър? – бе сбърчил чело Хю. – Тя е още малка. Не е увредена.“ Силви отвърна: „Разбира се, че не е. Просто има нужда от малка поправка“.)
* * *
– И хоп, поправена си! Страхотно – каза Изи. – Малко странен си падаше онзи психар, а? Какво ще кажеш да дегустираме сиренàта – стилтънът е толкова зрял, че изглежда сякаш ще му пораснат крака и ще тръгне – или предпочиташ да вдигаме гълъбите?
– Аз се нахраних – отвърна Урсула.
– И аз. Значи, тръгваме. Аз ли да платя?
– Аз нямам пари. На тринайсет съм – напомни ѝ Урсула.
Излязоха от ресторанта и за изумление на Урсула Изи пое по Странд и след няколко крачки се качи на шофьорското място на лъскав кабриолет, паркиран безгрижно пред „Коул Хоул“.
– Имаш кола?! – възкликна Урсула.
– Хубава е, нали? Не съм я купила, но е моя. Скачай. Сънбийм, спортен модел. Не може да се сравнява с карането на линейка. Времето е идеално за разходка. Какво ще кажеш да минем по заобиколния път покрай реката?
– Да, моля.
– Ах, ето я Темза – каза Изи, когато видяха реката. – За съжаление, нимфите отдавна са си тръгнали оттук.
Беше слънчев следобед в края на септември, свеж като ябълка.
– Лондон е прекрасен, нали? – попита Изи.
Тя караше сякаш е на пистата в Брукландс. Беше едновременно плашещо и вълнуващо. Урсула се надяваше, че след като Изи е успяла да оцелее през войната, все ще стигнат живи и здрави до дома ѝ.
Наближиха Уестминстър Бридж и се наложи да намалят заради тълпите, спрени от като цяло кротка демонстрация на безработни. „Аз се бих на континента“ – пишеше на един вдигнат високо плакат. Друг гласеше: „Гладен съм и търся работа“.
– Толкова са кротки – каза презрително Изи. – В тази страна няма да дочакаме революция. Една ни стига. Веднъж отсякохме главата на краля и ни обзеха такива угризения, че оттогава не сме спрели да се опитваме да изкупим вината си.
Опърпан мъж се приближи към колата и извика нещо, не чуха ясно думите, но смисълът беше ясен.
– Да ядат пасти тогава – прошепна Изи. – Нали знаеш, че изобщо не го е казвала Мария-Антоанета? Историята доста несправедливо я е очернила. Не вярвай на всичко, което се говори за някого. Повечето почти сигурно е лъжа или най-малкото полуистина.
Трудно бе да се каже дали е роялистка или републиканка. „Най-добре е да не си от никои“, казваше тя.
Биг Бен отброи тежко три часӚ, техният сънбийм продължаваше да си проправя път през тълпата.
– Si lunga tratta di gente, ch’io non averi mai creduto che morte tanta n’avesse disfatta.24 Чела ли си Данте? Трябва да го прочетеш. Много е добър.
Откъде знаеше толкова много?
– О – отвърна Изи надуто. – От частния пансион. Освен това след войната прекарах известно време в Италия. Намерих си любовник, разбира се. Обеднял граф, това си е задължително там. Шокирана ли си?
– Не.
Шокирана беше. Нищо чудно, че между майка ѝ и Изи цареше froideur.
* * *
– Прераждането е в основата на будистката философия – бе казал доктор Келит, захапал лулата от морска пяна. Всички разговори с него бяха дирижирани от този предмет: дали с жест, посочване с мундщука или с огнището във формата на увенчана с чалма глава (сама по себе си поразителна), или с неизбежния ритуал на изпразване, пълнене, натъпкване, запалване и така нататък. – Чувала ли си за будизма?
Не беше.
– На колко години си?
– На десет.
– Все още си отскоро тук. Навярно си спомняш предишния живот. Разбира се, учениците на Буда не вярват, че човек се връща като същия човек при същите обстоятелства, както на теб ти се струва. Преминаваш нататък, нагоре или надолу, понякога и настрани. Целта е нирвана. Тоест да не бъдеш.
На десетгодишната Урсула ѝ се струваше, че целта би следвало да е да бъдеш.
– Повечето древни религии – продължи той – се придържат към идеята за кръг, например змия, захапала опашката си.
– Аз съм взела първо причастие – опита се да помогне тя. – Към англиканската църква.
Силви се бе спряла на доктор Келит по препоръка на госпожа Шоукрос, предадена от майор Шоукрос, техния съсед. Келит бил помогнал много, по думите на майора, на мъже, които „се нуждаели от помощ“ след завръщането си от войната (имаше подозрения, че и самият той е бил сред тях). Урсула понякога се засичаше с някои от другите пациенти. Веднъж завари в чакалнята посърнал младеж, който гледаше в килима и си говореше тихо, а друг път на излизане видя мъж, който потропваше неспокойно в ритъм, който само той чуваше. Жената в приемната на доктор Келит, госпожа Дъкуорт, която бе загубила съпруга си във войната, в която и тя бе участвала като медицинска сестра, се държеше много мило с Урсула, предлагаше ѝ бонбони, питаше я как са родителите ѝ. Един ден в чакалнята нахлу някакъв мъж, макар че звънецът на входната врата не бе звънял. Изглеждаше стреснат, обезумял, стоеше абсолютно неподвижно в средата на стаята и гледаше Урсула, сякаш за пръв път вижда дете. Малко след това госпожа Дъкуорт го заведе при един стол, седна до него и го прегърна.