Госпожа Глоувър постави подноса върху леглото и издърпа завесите. Светлината бе изумителна, тъмният прилеп бе победен.
– Толкова е светло – засенчи очи Силви.
– Толкова много сняг – поклати глава госпожа Глоувър, неясно дали в почуда или отвращение. При нея не беше лесно да се каже.
– Къде е доктор Фелоус? – попита Силви.
– Спешен случай. Стъпкан от бик фермер.
– Ужасно.
– Няколко мъже дойдоха от селото да отринат автомобила му, но накрая се наложи да повикат моя Джордж да го откара с конете.
– Аха – измърмори Силви, сякаш изведнъж беше проумяла нещо, за което дълго се е чудила.
– Че и конски сили ги наричат – изсумтя госпожа Глоувър като бик. – Така става, като се разчита твърде много на новоизмислени машини.
– Ммм – отвърна Силви, която нямаше желание да оспорва крайното ѝ гледище. Беше изненадана, че доктор Фелоус си е тръгнал, без да прегледа нея и бебето.
– Мина да ви нагледа. Още спяхте – обади се госпожа Глоувър.
Понякога Силви се чудеше дали готвачката не умее да чете мисли. Би било ужасно!
– Преди това закуси – добави госпожа Глоувър със смесица от одобрение и неодобрение. – Определено не му липсва апетит.
– Аз мога да изям цял кон.
Силви се засмя. Не би могла, разбира се. Образът на Тифин премина за миг пред очите ѝ. Тя хвана тежките като оръжия сребърни прибори и атакува подлютените бъбреци на госпожа Глоувър.
– Чудесни са – каза (наистина ли?), но готвачката вече се бе навела над бебето в люлката. („Пухкаво като прасенце-сукалче.“) Силви се зачуди дали госпожа Хадък е все още заседнала в снега нейде извън Чалфонт Сейнт Питър.
– Чух, че бебето едва не умряло – отбеляза госпожа Глоувър.
– Ами...
Границата между живота и смъртта беше толкова тънка. Бащата на Силви, портретист на висшето общество, се бе спънал в персийския килим на стълбището след чашка отлежал коняк една вечер. На другата сутрин го намериха мъртъв. Никой не бе чул падане или вик. Тъкмо бе започнал портрет на граф Балфор. Остана недовършен. Естествено.
Впоследствие се оказа, че е бил по-голям прахосник, отколкото майката и дъщерята предполагаха. Таен комарджия. Оставил бе дългове из целия град. Изобщо не се бе погрижил за бъдещето в случай на неочаквана смърт и не след дълго кредиторите плъзнаха из хубавата къща в Мейфеър. Къща от карти, както се оказа. Наложи се да се разделят с Тифин. Сърцето на Силви бе разбито, скърбеше за понито повече, отколкото за починалия си баща. „Мислех, че единственият му порок са жените“, бе отбелязала майка ѝ, седнала върху един сандък, все едно позираше за скърбящата Богородица.
Изпаднаха в изтънчена и изискана бедност. Майката на Силви стана бледа и безлична, за нея вече нямаше чучулиги и тя бавно гаснеше, разяждана от туберкулозата. Седемнайсетгодишната Силви бе спасена от съдбата на модел на художници от мъж, когото срещна в пощата. Хю. Изгряваща звезда на бляскавия небосклон на банкерството. Въплъщение на буржоазната порядъчност. На какво повече можеше да се надява едно красиво, но бедно като църковна мишка момиче?
Лоти си отиде почти незабелязано, а Хю и Силви се ожениха без много шум на осемнайсетия рожден ден на Силви. („Чудесно – бе казал Хю, – сега няма как да забравиш годишнината от сватбата.“) Медения месец прекараха във Франция, две очарователни седмици в Довил, след което се установиха в едва ли не селско блаженство близо до Бийкънсфийлд в къща, която все едно беше проектирана от Лъчънс11. Имаше всичко, което човек може да си пожелае – голяма кухня, салон с френски прозорци и морава отпред, красива всекидневна и няколко спални, които трябваше да напълнят с деца. Дори и една малка стаичка отзад, която Хю можеше да използва за кабинет. „Моето леговище“, засмя се той. Заобиколена бе от подобни къщи, макар и на нужното разстояние. Отвъд се простираха ливади и дръвчета, както и малка горичка със синчец и поточе. Гарата, по-скоро обикновена спирка на влака, щеше да позволи на Хю да стига до банкерското си бюро за по-малко от час.
– Сънната долина – рече усмихнат Хю и пренесе Силви галантно през прага.
Жилището беше скромно (в сравнение с Мейфеър), но въпреки това малко над възможностите им, изненадващо и за двамата финансово безразсъдство.
– Трябва да дадем име на къщата – каза Хю. – „Лаврите“, „Елите“, „Брястовете“...
– Само че в градината няма нито лаври, нито ели – отбеляза Силви.
Стояха пред френските прозорци на новозакупената къща и оглеждаха неокосената морава.
– Трябва да си намерим градинар – обади се Хю.
Къщата бе потискащо празна. Още не бяха започнали да я пълнят с килими и дамаски от „Войси“ и „Морис“ и с останалите естетически удобства на двайсети век. Силви с готовност би живяла в „Либъртис“12 вместо във все още безименния им семеен дом.