Апартаментът изглеждаше нов и лъскав. Беше напълно различен от Фокс Корнър, където бавното тиктакане на големия часовник в коридора отброяваше времето, а патината на годините лъщеше върху паркета. Фигурките от майсенски порцелан с липсващи пръсти и очукани нозе и стафордшърските кучета с отчупени уши нямаха нищо общо с бакелитовите подпорки за книги и ониксовите пепелници в стаите на Изи. На Базил Стрийт всичко изглеждаше толкова ново, сякаш беше току-що докарано от магазина. Дори книгите бяха нови, романи и томове с есета и поезия от автори, за които Урсула не беше чувала. „Човек трябва да е в крак с времето“, обясни Изи.
Урсула се огледа в огледалото в банята. Изи стоеше зад нея като Мефистофел зад своя Фауст.
– Божичко, от теб май ще излезе голяма красавица – отбеляза Изи и се захвана с косата ѝ. – Трябва да я отрежеш, ела при моя коафьор. Много е добър. Напът си да заприличаш на доячка, а можеш да изглеждаш толкова дяволита.
* * *
Изи затанцува из спалнята, като си тананикаше „Де да можех да танцувам шими27 като сестра ми Кейт“.
– Ти можеш ли да танцуваш шими? Хайде, много е лесно.
Само че не беше и двете се строполиха със смях върху сатенения юрган на леглото.
– Хей, човек трябва да се забавлява! – извика Изи с ужасяваща имитация на кокни акцент.
Спалнята бе ужасно разхвърляна, навсякъде имаше дрехи, фусти, нощници от крепдешин, копринени чорапи, обувки, лек слой пудра „Коти“ покриваше всичко.
– Ако искаш, може да ги пробваш – предложи Изи небрежно, – макар че в сравнение с мен си доста дребна. Jolie et petite.
Урсула отказа, боеше се да не бъде омагьосана. Такива дрехи можеха да те превърнат в друг човек.
– Какво да правим? – попита Изи отегчено. – Да поиграем на карти? Вист?
Изведнъж тя се втурна към голям лъскав хромиран шкаф, които изглеждаше сякаш взет от мостика на презокеански лайнер, но се оказа бар.
– Нещо за пиене? – погледна я колебливо тя. – Не, не ми казвай, ти си само на тринайсет. – Въздъхна, запали цигара и погледна часовника. – Вече е късно за матине, а още е рано за вечерно представление. В Йоркския дават „Лондон ни зове!“, казват, че е много забавно. Може да отидем, а после да се прибереш у дома с по-късен влак.
Урсула плъзна пръсти по пишещата машина „Роял“ върху бюрото под прозореца.
– Това ми е занаятът. Може пък да те включа в тазседмичната колона.
– Наистина ли? Какво ще напишеш?
– Не знам, все ще измисля нещо. Нали това е работата на писателите. – Изи извади една плоча от шкафа с грамофона. – Чуй това. Сигурна съм, че подобно нещо не си чувала.
Наистина не беше. Започваше с пиано, но не като Шопен или Лист, които Силви свиреше толкова приятно (а Памела толкова дървено).
– Нарича се хонки-тонк – обясни Изи. Запя жена, думите бяха груби, американски. Звучеше сякаш цял живот е прекарала в затвор. – Айда Кокс. Негърка е. Невероятна е, нали?
Наистина беше невероятна.
– Пее за това колко е ужасно да бъдеш жена – продължи Изи, запали нова цигара и дръпна силно. – Най-добре просто да намериш някой богаташ и да се омъжиш. „Добрият доход е най-сигурната рецепта за щастие.“ Знаеш ли кой го е казал? Не? А трябва. – Изведнъж стана раздразнителна като недоопитомено животно. Телефонът иззвъня. – Спасителният звън! – извика тя и се впусна в развълнуван разговор с невидимия, безгласен човек отсреща. Приключи с думите: – Би било прекрасно, миличък, ще се видим след половин час. – После се обърна към Урсула и каза: – Бих ти предложила да те закарам, но отивам в „Кларидж“, а то е на сто километра от Мерилебън, пък след това имам парти на Лаундс Скуеър, така че няма как да те изпратя до гарата. До Мерилебън се стига с метрото, нали? Ще се оправиш ли сама? Хващаш линия „Пикадили“ до „Пикадили Съркъс“, а после се прекачваш на „Бейкърлу“ до Мерилебън. Хайде, ще излезем заедно.
Щом изскочиха на улицата Изи си пое дълбоко дъх, сякаш я бяха освободили от нежелано пленничество.
– Ах, здрач, виолетовият час28. Прекрасно е, нали? – Целуна Урсула по бузата. – Безкрайно се радвам, че се видяхме, трябва да повторим. Ще се оправиш ли? Направо по Слоун Стрийт, после завиваш наляво и готово, ето ти я спирката „Найтсбридж“. Е, хайде, тичай.
* * *
– Amor fati – рече доктор Келит. – Знаеш ли какво означава?
Звучеше като нещо с „факти“. Урсула бе озадачена, той никога не говореше за статистика и факти. Ницше („един философ“), обясни доктор Келит, бил привлечен от тази идея.