В околията имаше и други ветерани от войната, личаха си по накуцването или липсващите крайници. Колко много ръце и крака бяха останали по полетата на Фландрия, Урсула си представяше как пускат корени в калта и млади филизи щръкват към небето, от които след време отново се раждат цели мъже. Армия от мъже, жадуваща за отмъщение. „Урсула пак има нездрави мисли“, беше казала Силви на Хю. Урсула беше станала специалист в подслушването, това беше единственият начин човек да разбере какво наистина мислят хората. Не чу отговора на Хю, понеже Бриджит нахлу в стаята, защото Хети – едно от отрочетата на Куини, наследило характера на майка си, бе отмъкнало варената сьомга, с която трябваше да обядват.
Имаше и такива, подобно на мъжете в чакалнята на доктор Келит, чиито рани не бяха видими. Един ветеран в селото, Чарлс Чорли, който бе служил в Кралския полк на Източен Кент и се бе върнал от войната без драскотина, през пролетта на 1921 година бе намушкал с нож съпругата и трите си деца в леглата, след което се бе застрелял в главата с маузер, взет като трофей от немския войник, когото бил убил в Бапом. („Ужасно беше – бе споделил доктор Фелоус. – Изобщо не мислят за хората, които трябва да почистват след тях.“)
Разбира се, Бриджит носеше „своя си кръст“ след загубата на Кларънс. Подобно на Изи и тя се бе примирила, че ще остане стара мома, макар и да не парадираше с това. Всички бяха отишли на погребението на Кларънс, дори Хю. Госпожа Додс бе сдържана както винаги и бе подскочила, когато Силви посегна към ръката ѝ в знак на съчувствие, но след като се отдалечиха от зейналия гроб (далеч не красота, никак), госпожа Додс бе казала на Урсула: „Част от него умря още във войната. Това бе просто остатъкът.“ След това бе докоснала с пръст ъгълчето на окото си, за да попие събралата се там влага, която едва ли би могла да се нарече сълза. Урсула не знаеше защо точно тя бе избрана да чуе тази мисъл, вероятно защото се намираше най-близо. Госпожа Додс едва ли очакваше отговор, нито пък го получи.
„Каква ирония само – бе отбелязала Силви. – Да оцелее във войната и да умре от болест“. („Не знам какво щях да правя, ако някой от вас беше прихванал инфлуенца“, често казваше тя.)
Урсула и Памела дълго обсъждаха дали Кларънс е бил погребан с маската на лицето, или не. (И ако са я свалили, къде ли се намира в момента?) Не им се струваше подходящо да питат Бриджит. Тя бе заявила, че госпожа Додс най-накрая го е получила само за себе си и няма опасност друга жена да ѝ го отнеме. („Малко крайно, не мислиш ли?“, бе прошепнал Хю.) Снимката на Кларънс, копие на онази, направена за майка му, преди Бриджит да го познава, преди той да поеме към съдбата си, сега правеше компания на тази на Сам Уелингтън в бараката.
– Безкрайните редици на мъртвите – заяви Силви гневно. – Всички искат да ги забравят.
– Аз поне със сигурност – отвърна Хю.
* * *
Силви се върна навреме за ябълковата шарлота на госпожа Глоувър. От собствените им ябълки, малката овощна градина, която Силви бе засадила в края на войната, бе започнала да дава плод. Хю попита къде е ходила, а тя смотолеви нещо неясно за Джерардс Крос. Седна на масата и каза:
– Не съм много гладна.
– Изи... – Хю улови погледа ѝ и кимна по посока на Урсула. Изумително стенографско общуване.
Урсула очакваше подробен разпит, но Силви каза само:
– Боже, съвсем забравих, че беше в Лондон. Радвам се, че поне си се върнала жива и здрава.
– Непокътната и неопетнена – засмя се Урсула. – Между другото, знаеш ли кой е казал „Добрият доход е най-сигурната рецепта за щастие“?
Знанията на Силви, подобно на тези на Изи, бяха несистематизирани, но обширни, което според нея било „доказателство, че са получени от романи, а не чрез истинско образование“.
– Остин – отвърна без колебание Силви. – „Менсфийлд парк“. Слага тези думи в устата на Мери Крофърд, която презира, разбира се, но подозирам, че всъщност добрата леля Джейн е била на същото мнение. Защо?
– А, просто питам – сви рамене Урсула.
– „Преди да дойда в Менсфийлд и през ум не ми е минавало, че в домовете на свещениците може да има жив плет.“ Чудесно звучи, нали? Все едно „плет“ се отнася за някакъв човек.
– Ние също имаме жив плет – обади се Хю, но Силви не му обърна внимание.
– Трябва да я прочетеш, достатъчно си голяма – продължи да говори на Урсула тя. Изглеждаше доста развеселена, което някак си не отговаряше на овнешкото, което все още стоеше на масата в мазна кафява тава, а на повърхността вече се образуваха малки бели петна лой. После, променлива като времето, изведнъж възкликна: – Ама наистина! Стандартът навсякъде пада, дори в собствения ми дом!