– Не късайте клонки без плодове – заръча Памела на излизане. – Донесете и малко имел.
Излязоха екипирани с овощарска ножица и градинските ръкавици на Силви, бяха си взели поука от болезнената експедиция миналата Коледа. Трябваше да отидат чак до големия джел в полето, тъй като ги бяха лишили от удобния храст в градината, заменен от по-лесното за озаптяване птиче грозде. Цялата околия като че ли бе станала някак по-опитомена, малко като предградие. Силви твърдеше, че не след дълго селото ще се разпростре и ще бъдат наобиколени от къщи.
– Хората все трябва да живеят някъде – отбеляза разумно Хю.
– Да, но не тук – отвърна Силви.
Въпреки вятъра валеше ситен дъждец и Урсула предпочиташе да е край камината във всекидневната в празнично очакване на пая с месо на госпожа Глоувър, на който миришеше цялата къща. Дори Теди, който обикновено намираше нещо положително във всичко, се влачеше посърнал до нея с приведена глава като дребен, решителен рицар със сива плетена шапка.
– Ужасно е – измърмори той.
На разходката се радваше само Трикси, която се провираше през живия плет и ровеше в канавката, сякаш търсеше скрито съкровище. Тя беше шумно куче, обичаше да лае за неща, които само тя си знаеше, така че, когато заджафка пред тях, не ѝ обърнаха особено внимание.
Трикси се бе поуспокоила, докато стигнат до нея. Стоеше на стража до плячката си и Теди се обади:
– Сигурно е нещо умряло.
Трикси бе майстор в изравянето на полуразложени птици и вкочанени трупове на по-големи животни.
– Плъх или полевка най-вероятно – додаде Теди, но щом видя какво е, неволно възкликна: – О!
– Аз ще остана тук – каза Урсула, – а ти изтичай вкъщи да доведеш някого.
После обаче, като видя как дребната му фигурка се отдалечава тичешком по пустия път сред падащия зимен мрак, тя му извика да я изчака. Кой знае какво ги дебнеше? Не само Теди, всички тях.
* * *
Не бяха сигурни какво да правят с тялото през празниците и в крайна сметка решиха да го оставят в бараката за лед на Етрингам Хол до след Коледа.
Доктор Фелоус, който бе пристигнал заедно с полицейския инспектор, каза, че смъртта на детето е била умишлено причинена. Момиче на осем или девет години, постоянните ѝ зъби вече бяха израснали, макар и сега да бяха избити. Според инспектора в околията нямало сигнали за изчезнали момичета. Предположиха, че е циганче, макар че доколкото бе известно на Урсула, циганите крадяха деца, а не ги оставяха след себе си.
Стана почти Нова година, докато убедят лейди Донт да се раздели с нея. Извадиха я от бараката за лед нагласена и украсена с цветя, изкъпана и със сресана, вързана с панделки коса. Освен тримата синове, загинали във войната, семейство Донт беше имало и момиченце, починало още като бебе, и възложената ѝ задача да пази малкия труп бе пробудила у лейди Донт тази отдавнашна скръб. Тя искаше да погребе момиченцето в имението, но хората от селото възроптаха и настояха да бъде погребано в гробището на църквата. „Не скрита като домашен любимец на лейди Донт“, бе казал някой. Що за домашен любимец би било това, помисли си Урсула.
Така и не разбраха кое е момичето, не откриха и убиеца. Полицията разпита всички наоколо. Една вечер бяха дошли и във Фокс Корнър и Памела и Урсула се бяха провесили на парапета, за да чуят разговора. От дочутото разбраха, че никой от селото не е заподозрян и че на момичето е сторено „нещо ужасно“.
Накрая погребаха детето в последния ден на старата година, като викарият я кръсти, тъй като по всеобщо мнение, независимо че упорстваше да остане загадка, момичето не биваше да бъде заровено без име. Не беше ясно как се стигна до името „Анджела“, но на всички им се стори подходящо. На погребението дойде почти цялото село, а мнозина плакаха за Анджела много по-искрено, отколкото за отишлите си близки. Цареше по-скоро тъга, отколкото страх и Памела и Урсула често се питаха как така абсолютно всички се смятат за невинни и няма заподозрени.
Убийството подейства по странен начин не само на лейди Донт. Силви също бе разтърсена, повече от гняв, отколкото от скръб.
– Не защото е била убита – заяви тя, – макар че, господ ми е свидетел, и това е достатъчно ужасно, а защото никой не я потърси.
Седмици наред след това Теди сънуваше кошмари и нощем се промъкваше в леглото на Урсула. Завинаги щяха да останат двамата, които я бяха намерили, които бяха видели малкия бос крак, насинен и изцапан, щръкнал изпод гниещите клони на един бряст, тялото скрито под плащеница от листа.
11 февруари 1926 година
– Шестнайсет, най-хубавата възраст! – Хю я целуна с обич. – Честит рожден ден, мечо. Бъдещето е пред теб.