– Момчета, какво ще кажете за малко скариди в масло? – плесна с ръце Силви и ги поведе към трапезарията.
Едва тогава – твърде късно – забеляза калните следи, които бяха оставили из цялата къща.
– Не са ходили на война – каза Хю, сякаш това можеше да обясни калните стъпки.
– И това е хубаво – отвърна твърдо Силви, – независимо колко незадоволителни ще се окажат накрая.
* * *
– Така – обяви Изи, след като тортата беше нарязана и раздадена, – един последен подарък...
– За бога, Изи – прекъсна я Хю, неспособен да сдържа повече яростта си. – Кой плаща за всичко това? Ти нямаш пари, потънала си до шия в дългове. Обеща ми да се научиш да пестиш.
– Ако обичате – намеси се Силви.
Обсъждането на пари (били те и на Изи) пред непознати я изпълваше с ужас. Сърцето ѝ изведнъж бе обгърнато от черен облак. Тифин, сигурна беше.
– Аз плащам – отвърна Изи високомерно. – И подаръкът не а за Урсула, а за Теди.
– За мен?
Теди се сепна от внезапното внимание. Тъкмо си мислеше колко вкусна е тортата и дали няма шанс да се докопа до още едно парче, определено не търсеше светлината на прожекторите.
– Да, за теб, милото ми момче – отвърна Изи. Теди видимо се отдръпна от нея и от подаръка, който тя остави на масата пред него. – Хайде, отвори го. Няма да избухне.
(Само че точно това щеше да стане.)
Теди отстрани внимателно скъпата хартия. Без нея подаръкът се оказа точно такъв, какъвто изглеждаше и с нея – книга. Урсула, която седеше отсреща, се опита да прочете заглавието наопаки. „Приключенията на...
– „Приключенията на Огъстъс“ – прочете на глас Теди, – от Делфи Фокс.
– Делфи? – възкликна Хю.
– Защо при теб всичко е приключение? – заяде се Силви.
– Защото животът е приключение, разбира се.
– Мен ако питаш, е по-скоро надпревара по издръжливост – отвърна Силви. – Или бягане с препятствия.
– Мила моя – попита разтревожено Хю, – наистина ли така смяташ?
– Както и да е – каза Изи, – да се върнем на подаръка на Теди.
Дебелата корица беше зелена, а буквите и рисунките в полетата – златни, илюстрации на момче, приблизително на възрастта на Теди, с ученически каскет. До него имаше прашка и малко куче, рошав териер. Момчето беше раздърпано и с палав поглед.
– Това е Огъстъс – обясни на Теди Изи. – Какво ще кажеш? Ти си първообразът.
– Аз?! – ужаси се Теди. – Ама аз не изглеждам така. Дори кучето е друго.
* * *
Последната изненада беше най-голяма.
– Да закарам някого до града? – попита Изи небрежно.
– Не ми казвай, че пак си си купила кола – изстена Хю.
– Оставих я на пътя – отвърна мило Изи, – за да не те дразня.
Потеглиха дружно по алеята, за да разгледат колата, следвани от подскачащата на патерици Памела.
– Бедните, маломощните, хромите и слепите31 – каза тя на Мили, която се засмя.
– За човек на науката добре познаваш Библията.
– Човек трябва да познава врага си – отвърна Памела.
Беше студено и никой не беше се сетил да си облече връхна дреха.
– Все пак е доста меко за това време на годината – каза Силви. – Не като при раждането ти. Божичко, не помня такъв сняг.
– Знам – отвърна Урсула.
Снегът в деня на раждането ѝ бе част от семейната легенда. Толкова пъти бе чувала историята, че имаше чувството, че я помни.
– Обикновен остин – рече Изи. – Кола за извън града, с четири врати, но далеч не толкова скъпа, колкото бентли. Даже никак, в сравнение с твоята глезотия е направо кола за работническите маси, Хю.
– На кредит, без съмнение – каза Хю.
– Напротив, изцяло изплатена, в брой. Имам издател, имам пари, Хю. Вече няма нужда да се притесняваш за мен.
Докато останалите се възхищаваха (или се мръщеха като Хю и Силви) на лъскавата вишневочервена кола, Мили се обади:
– Трябва да тръгвам, довечера имам танцово представление. Благодаря ви за прекрасния чай, госпожо Тод.
– Ще те изпратя – каза Урсула.
На връщане през добре познатата пряка пътека в дъното на градината Урсула имаше неочакван сблъсък и това беше голямата изненада, не остинът. Почти се спъна в Хауи, който се беше заврял в храсталака на четири крака.
– Търся топката – измърмори виновно той. – Нали е на малкия ти брат. Мисля, че я изгубихме някъде в...
Той застана на колене и огледа безпомощно бербериса и будлеята.
– Живия плет – помогна му Урсула. – Има ги и в домовете на свещениците.
– А?
Той се изправи с едно чевръсто движение и изведнъж се надвеси над нея. Изглеждаше сякаш тренира бокс. Даже под едното му око имаше синина. Фред Смит, който преди беше помощник на месаря, а сега работеше в железниците, също се боксираше. Морис беше водил неколцина приятели да викат за Фред на аматьорски мач в Ийст Енд. Мачът очевидно бе прераснал в пиянско сбиване. Хауи миришеше на „Бей Ръм“, одеколона на Хю, и в него имаше нещо излъскано и ново, напомняше на току-що отсечена монета.