Силви предложи да му сменят името на Пайлът („кучето на Шарлот Бронте“, обясни на Урсула тя). („Някой ден – каза Урсула – общуването ми с майка ще се състои изцяло в имената на великите писатели“, а Памела отговори: „Мисля, че този ден вече е дошъл“.)
Кутрето вече се отзоваваше на името Джок и беше нечестно да го объркват, така че си остана Джок и с времето всички го заобичаха дори повече от предишните кучета въпреки произхода му.
* * *
Една събота Морис се появи само с Хауи и без Гилбърт, който бил изключен заради някакво „провинение“. Памела се поинтересува какво точно е станало, но Силви каза, че възпитаните хора не обсъждат чуждите провинения.
Урсула често се отнасяше в мисли по Хауи след последната им среща. Не толкова за самия Хауи от плът и кръв – типичните за Оксфорд широки панталони, ризата с мека яка, намазаната с брилянтин коса, – а фактът, че бе проявил загриженост и се бе опитал да намери топката на Теди. Това, че беше добър, донякъде компенсираше необичайната му, притеснителна различност, която беше даже тройна – едър, мъж и американец. Независимо от нееднозначните си чувства не можа да сдържи лекото вълнение, когато го видя да изскача от откритата кола.
– Здрасти! – подвикна той и тя осъзна, че въображаемият ѝ любим дори не ѝ знае името.
Кана кафе и чиния кифлички бяха набързо донесени от Силви и Бриджит.
– Само минаваме – каза Морис.
– И по-добре – отвърна Силви, – не сме в състояние да нахраним двама огромни мъжаги.
– Отиваме в Лондон да помагаме на стачката – обясни Морис.
Хю се изненада. Не си бил давал сметка, че Морис симпатизира на работниците; синът му пък се изненада, че подобна мисъл е минала през ума на баща му. Отивали да карат автобусите и влаковете, за да не се „парализира“ страната.
– Не знаех, че можеш да караш влак – обади се Теди и погледна заинтригувано брат си.
– Добре, де, въглищар ще бъда – отвърна ядосано Морис, – едва ли е толкова трудно.
– Не се наричат въглищари, а огняри – обади се Памела – и е доста трудна професия. Попитай приятеля си Смити.
По неясни причини тази забележка го раздразни още повече.
– Опитвате се да спасите цивилизация, която вече е на прага на смъртта – каза Хю нехайно, сякаш говореше за времето. – Напразни усилия.
В този момент Урсула излезе от стаята. Ако имаше нещо по-досадно за нея от политиката, то това бе говоренето за политика.
И тогава. Невероятно. Отново. Както подскачаше нагоре по задното стълбище към стаята си, за да донесе нещо, нещо най-обикновено – книга, кърпичка, по-късно дори не можеше да си спомни за какво бе тръгнала, – се блъсна в Хауи, който пък слизаше, и едва не падна.
– Търсех тоалетна – обясни той.
– Имаме само една и тя не е...
Но преди да довърши изречението, се озова притисната към стария тапет на цветчета, който не бе сменян от построяването на къщата.
– Красавица – измърмори Хауи.
Устата му миришеше на мента. Отново бе подложена на бутане и наместване от страна на огромния Хауи. Само че този път не се мъчеше да проникне в устата ѝ с език, а другаде, и то много по-брутално.
Урсула понечи да възрази, ала той запуши устата ѝ, ръката му покри половината ѝ лице.
– Шшш!
Хауи се ухили, сякаш бяха съучастници в някаква игра. С другата си ръка задърпа дрехите ѝ, а тя изквича в протест. После той започна да се трие в нея, както биковете в Долната нива се триеха в портата. Урсула се мъчеше да се съпротивлява, ала Хауи беше два, дори три пъти колкото нея, тя беше като мишка в челюстите на Хети.
Опита се да разбере какво прави, но той се притискаше толкова силно към нея, че се виждаше единствено ръбатата му челюст с едва покарала брада. Урсула бе виждала братята си голи, знаеше какво имат между краката си – набръчкани торбички, малки чучурчета, – но те нямаха нищо общо с това болезнено, пневматично нещо, което в момента проникваше в нея като острие. Тялото ѝ поддаде. Арката, която водеше към женствеността, вече не изглеждаше така триумфална, а само брутална и безчувствена.
В този момент Хауи измуча силно и секунда по-късно вече се закопчаваше ухилен.
– Англичанки! – Той поклати глава засмян. Размаха пръст, почти с упрек, сякаш случилото се отвратително нещо бе по нейно желание. – Наистина си ви бива!
Засмя се отново и хукна надолу по стълбите, като вземаше по три стъпала, сякаш странното им стълкновение само бе прекъснало за миг слизането му.
Урсула не помръдваше, взираше се в цветчетата на тапета. Никога преди не бе забелязвала, че всъщност са глицинии, каквито растяха по свода над задния вход. Сигурно това беше „дефлорацията“ от книгите. Винаги ѝ бе звучало като доста хубава дума.