След половин час се върна долу, половин час на далеч по-напрегнати размисли и емоции, отколкото подобаваше на съботната утрин. Силви и Хю стояха на прага и махаха чинно след отдалечаващата се кола на Хауи.
– Добре че не останаха – каза Силви. – Нямаше да понеса вилнеенето на Морис.
– Зверове – засмя се Хю. После видя Урсула и попита: – Наред ли е всичко?
– Да.
Всеки друг отговор би бил прекалено ужасен.
* * *
Оказа се по-лесно от очакваното да заключи това преживяване дълбоко в себе си. В крайна сметка нали самата Силви бе казала, че за провиненията не е редно да се говори? Урсула си представяше шкаф в съзнанието си, ъглов, от обикновен чам. Хауи и задното стълбище бяха пъхнати на един от горните рафтове, а вратичката бе здраво заключена.
Момичетата не бива да допускат да бъдат хващани на задните стълбища – или в храсталаците, – като в любимите готически романи на Бриджит. Кой обаче можеше да предположи, че реалността е толкова болезнена и кървава? Сигурно бе усетил нещо в нея, нещо просто, което тя самата не виждаше. Преди да заключи случката в шкафа, я премисля отново и отново, опитваше се да разбере къде бе вината ѝ. Сигурно имаше нещо по кожата ѝ, нещо изписано на лицето ѝ, което едни хора разчитаха, а други не. Изи го бе видяла. Нещо извратено. Самата Урсула бе извратена.
Лятото се изниза. Памела получи място в университета в Лийдс да следва химия и заяви, че се радва, защото хората в провинцията поне ще са „по-непосредствени“, а не такива сноби. Играеше тенис с Гърти и на смесени двойки с Дейниъл Коул и брат му Саймън и често позволяваше на Урсула да вземе колелото, за да обикалят с Мили, двете крещяха с пълно гърло, докато се спускаха по инерция по нанадолнището. Понякога Урсула излизаше да се разходи с Теди и Джими, следвани от кръжащия около тях Джок. Нито Теди, нито Джими изпитваха нужда да пазят живота си в тайна от сестрите си, както бе правел Морис.
Памела и Урсула водеха Теди и Джими на разходка в Лондон, в Природонаучния музей, в Британския музей, в Кю, но не се обаждаха на Изи. Тя отново се бе преместила, в голяма къща в Холанд Парк („доста артистично endroit). Един ден, докато се разхождаха по Пикадили, забелязаха на витрината на една книжарница купчина от „Приключенията на Огъстъс“ с „портрет на авторката – госпожица Делфи Фокс, заснет от господин Сесил Бийтън“, на снимката Изи приличаше на филмова звезда или на красавица от висшето общество.
– Мамка му! – възкликна Теди, а Урсула, макар да бе in loco parentis32, не му направи забележка.
* * *
Най-накрая за Етрингам Хол отново настанаха светли дни. Родът Донт си бе отишъл, след хиляда години, след като лейди Донт така и не се бе съвзела от убийството на малката Анджела, и имението сега бе собственост на доста мистериозен мъж, господин Ламбърт, който според едни бе белгиец, а според други шотландец, но никой не бе провел достатъчно дълъг разговор с него, че да установи какъв точно му е произходът. Носеха се слухове, че е натрупал богатство по време на войната, но отзивите от всички бяха, че е стеснителен и мълчалив. Имаше и танци – в местния салон всяка петъчна вечер, – и веднъж Фред Смит се появи, измит от саждите, покани първо Памела, а после Урсула и трите най-големи момичета на семейство Шоукрос. Оркестър нямаше, само грамофон, танцуваха едновремешни танци, без чарлстон и блекботъм, и беше много приятно Фред Смит да те върти из залата, при това изненадващо умело. Урсула си помисли, че би било приятно да има за любим някой като Фред Смит, макар че Силви очевидно не би го допуснала. („Железничар?!“)
При тази мисъл вратата на шкафа се отвори и ужасяващата сцена на задното стълбище изпълзя навън.
– Внимателно – каза Фред Смит, – малко пребледня, госпожице Тод.
Урсула се оправда с жегата и настоя да излезе да подиша чист въздух. Всъщност напоследък често ѝ прилошаваше. Силви го отдаваше на летен грип.
Морис бе завършил с очакваното отличие („Как точно?“, недоумяваше Памела) и се беше върнал за няколко седмици да се помотае, преди да започне адвокатската си практика. Хауи бил заминал „у дома“ в лятната къща на Лонг Айлънд. Морис изглеждаше леко озадачен, че не е бил поканен.
– Какво е станало с теб? – попита един следобед той, излегнат в шезлонг на моравата и със списание „Пънч“ в скута, след което набута почти цяло парче от мармаладения сладкиш на госпожа Глоувър в устата си.
– Какво искаш да кажеш? – погледна го Урсула.
– Станала си като юница.
– Като юница!?
Вярно бе, че изпълваше летните си рокли по шевовете, дори ръцете и краката ѝ бяха подпухнали. „Младежка пухкавина, миличка – казваше Силви, – и аз бях същата. По-малко сладкиши и повече тенис, това е разковничето.“