– Изглеждаш ужасно – каза ѝ Памела. – Какво ти е?
– Нямам представа.
И тогава осъзна ужасната истина, толкова потресаваща, толкова срамна, толкова необратима, че само при мисълта усети как нещо в нея се запалва и изгаря. Намери книгата „Как да обясните на децата и момичетата основите на размножаването“ от доктор Беатрис Уеб, която на теория Силви пазеше заключена в една ракла в спалнята си, но раклата бе винаги отключена, защото ключът бе отдавна изгубен. Размножаването бе сякаш последното нещо, за което авторката имаше намерение да говори. Тя съветваше родителите да отвличат вниманието на младите момичета с много „домашен хляб, сладкиши, овесена каша, пудинги“ и да ги учат да „си плискат студена вода по слабините“. Очевидно това не помагаше. Урсула потрепери при спомена за „слабините“ на Хауи и как се бяха съчленили с нейните в един мръсен съюз. Това ли правеха Силви и Хю? Не можеше да си представи майка си да се примири с такова нещо.
Успя да надзърне в медицинската енциклопедия на госпожа Шоукрос. Семейство Шоукрос бяха заминали на почивка в Норфък, но прислужницата им не се притесни, когато Урсула се появи на вратата и каза, че иска да разгледа една книга.
Енциклопедията обясняваше същината на „сексуалния акт“, който се предполагаше да се осъществява само в „рамките на любовта в брачното ложе“, а не на задното стълбище, когато си тръгнал за кърпичка или за книга. В енциклопедията бяха посочени подробно и последствията, ако така и не стигнеш до въпросната кърпичка или книга – пропуснатите месечни цикли, гаденето, покачването на тегло. Изглежда, всичко това отнемаше девет месеца. Вече преваляше юли. Не след дълго Урсула трябваше да се напъха в тъмносинята униформа и да хваща автобуса за училище с Мили всяка сутрин.
Започна да се разхожда сама. Нямаше я Мили, с която да сподели (дали изобщо щеше да ѝ каже?), а Памела беше заминала за Девон на лагер. Урсула така и не беше проявила интерес към скаутската организация и сега съжаляваше за това, можеше да има достатъчно находчивост да се справи с Хауи. Една скаутка щеше да успее да донесе кърпичката или книгата, без да позволи нищо да я спре.
– Наред ли е всичко, миличка? – попита Силви, докато кърпеше чорапи.
Тя забелязваше децата си само когато бяха сами. Заедно бяха просто неконтролируема глутница, поотделно бяха личности. Урсула се зачуди какво ли ще стане, ако отговори: „Помниш ли онзи приятел на Морис, Хауи? Бременна съм с неговото дете“. Погледна Силви, която спокойно зашиваше малко вълнено парче върху дупката на пръста на един чорап на Теди. Не приличаше на жена, чиито слабини са били превзети с насилие. („Вагина“, според енциклопедията на госпожа Шоукрос, в домакинството на семейство Тод тази дума не съществуваше.)
– Да, няма нищо – отвърна Урсула. – Добре съм. Всичко е наред.
* * *
Следобеда отиде пеша до гарата, седна на пейката на перона и са зачуди дали да не се хвърли пред експреса, когато профучи край нея, но следващият влак се оказа за Лондон и спря тежко точно пред нея по начин, който ѝ се стори толкова познат, че ѝ се доплака. Видя Фред Смит да слиза от локомотива с черен гащеризон и почерняло от сажди лице. Забеляза я и се приближи.
– Виж ти, какво съвпадение. С нашия влак ли ще пътуваш?
– Нямам билет.
– Няма проблем, ще намигна на кондуктора и той ще се погрижи за приятелката ми.
Беше ли приятелка на Фред Смит? Мисълта ѝ подейства успокоително. Разбира се, ако знаеше за положението ѝ, нямаше да ѝ е приятел. Никой нямаше да ѝ е приятел.
– Добре, много ти благодаря.
Пътуването без билет ѝ се струваше дреболия в сравнение с всичко останало.
Проследи как Фред се покатери в локомотива. Началник-гарата тръгна по перона, затваряше вратите на вагоните със замах, сякаш никога вече нямаше да ги отварят. От комина изсвистя пара, Фред Смит провря глава от кабината и извика: „Хайде, бързо, госпожице Тод, или ще го изпуснеш“ и тя се качи послушно.
Началник-гарата изсвири силно, веднъж кратко, после по-продължително и влакът изпълзя от гарата. Урсула седеше на топлата плюшена седалка и си мислеше за бъдещето. Можеше да се изгуби сред другите пропаднали жени, които оплакваха съдбата си по улиците на Лондон. Да се сгуши на пейка в някой парк и да умре от замръзване през нощта, само че беше средата на лятото и едва ли щеше да замръзне. Или пък да нагази в Темза и да се остави на течението покрай Уопинг, Родърхайд и Гринуич, към Тилбъри и накрая в океана. Колко озадачени щяха да са всички в семейството ѝ, ако извадеха трупа ѝ от дълбините. Представи си как Силви бърчи чело: „Ама тя излезе да се разходи, каза, че ще бере диви малини“. Урсула се почувства виновна заради бялата порцеланова купа, която бе оставила под живия плет с намерението да я прибере на връщане. Беше наполовина пълна с кисели малки плодчета, пръстите на Урсула все още бяха боядисани в червено.