* * *
Следобеда прекара в разходки из големите лондонски паркове – през парка „Сейнт Джеймс“ и Грийн Парк, покрай двореца, в Хайд Парк, чак до Кенсингтън Гардънс. Невероятно бе колко далече можеше да се отиде в Лондон, без да се налага да вървиш по тротоари или да пресичаш улици. Разбира се, пари не носеше – смехотворна грешка, както осъзнаваше сега – и не можа дори чаша чай да си купи в Кенсингтън. Фред Смит не беше тук „да се погрижи“ за нея. Беше ѝ горещо, беше изморена и мръсна, чувстваше се омачкана като тревата в Хайд Парк.
Дали водата в езерото ставаше за пиене? Първата жена на Шели се беше удавила тук, но според Урсула в такива дни – с тълпи от хора, наизлезли да се радват на слънцето – би било почти невъзможно да не я спаси някой друг господин Уинтън.
Знаеше къде отива, разбира се. Бе някак неизбежно.
* * *
– Боже господи, какво се е случило?! – попита Изи, отваряйки входната врата със замах, сякаш бе очаквала друг, по-интересен посетител. – Изглеждаш ужасно.
– Обикалях цял следобед – отвърна Урсула. – Нямам пари. Освен това мисля, че съм бременна.
– Тогава най-добре влизай.
* * *
И ето я тук, седнала на неудобен стол в голяма къща в Белгрейвия, вероятно в някогашната трапезария. Превърната в чакалня, сега изглеждаше съвсем семпла. Холандският натюрморт над камината и купата леко прашасали на вид хризантеми върху малка масичка в стил Пемброук не подсказваха какво всъщност се върши тук. На Урсула ѝ бе трудно да свърже това място с отвратителния сблъсък с Хауи на задното стълбище. Кой да знае, че е толкова лесно да се хлъзнеш от един живот в друг. Зачуди се какво би казал доктор Келит за това.
След неочакваното пристигане на Мелбъри Роуд Изи я бе сложила да легне в гостната и Урсула лежа и плака под лъскавата сатенена завивка, като се опитваше да не слуша прозрачните лъжи на Изи по телефона в коридора: „Знам! Просто се появи на прага, миличката... Искала да ме види, да ме посети, музеи и така нататък, театър, нищо опасно... Не бъди такъв темерут, Хю!“. Добре поне, че Изи не бе говорила със Силви, там нямаше да мине толкова лесно. Хубавото бе, че ѝ позволиха да остане няколко дни за „обикаляне по музеи и така нататък“.
След края на разговора Изи дойде в спалнята с поднос.
– Бренди и препечени филийки с масло. Боя се, че само това успях да намеря. Толкова си глупава – въздъхна тя. – Има си предпазни средства, по-добре да се избегне, отколкото да се лекува, нали?
Урсула нямаше представа за какво говори.
– И трябва да се отървеш от него – продължи Изи. – За това поне и двете сме съгласни, нали?
Въпросът ѝ получи едва чуто „да“ от Урсула.
* * *
Жена в сестринска униформа отвори вратата на чакалнята в Белгрейвия и надникна вътре. Униформата ѝ бе толкова колосана, че можеше спокойно да стои права и без тяло в нея.
– Оттук – каза сдържано сестрата, без да се обръща към нея по име. Урсула я последва като агнец на заколение.
Изи, по-скоро експедитивна, отколкото състрадателна, я беше докарала с колата („Късмет!“) и обещала да се върне „после“. Урсула нямаше никаква представа какво трябва да се случи в промеждутъка между пожеланието „Късмет!“ и „после“, но предположи, че няма да е приятно. Отвратителен на вкус сироп или чинийка, пълна с големи хапчета. И без съмнение дълга лекция за морала и доброто ѝ име. Не ѝ пукаше, стига в крайна сметка часовникът да се върне назад. Колко ли голямо беше бебето? Краткото ѝ проучване в енциклопедията на семейство Шоукрос не бе помогнало кой знае колко. Предполагаше, че ще излезе малко трудно, ще го увият в шал, ще го сложат в люлка и ще се грижат за него внимателно, докато е готово да бъде дадено на мила двойка, желаеща да има бебе точно толкова, колкото Урсула желаеше да няма. После щеше да хване влака към дома, да мине по Чърч Лейн и да вземе порцелановата купа с набраните малини, а после да влезе във Фокс Корнър сякаш не се е случило нищо освен „обикаляне по музеи и така нататък“.
* * *
Стаята имаше занемарен вид. Привързани с пискюли пердета на висок прозорец. Явно бяха останали от предишния живот на къщата заедно с мраморната камина, в която сега беше сложена газова печка, на лавицата се мъдреше часовник с обикновен циферблат и големи числа. Зеленият балатум и операционната маса в средата бяха също толкова не на място. Вътре миришеше като в лабораторията в училище. Урсула се зачуди за какво е страшната редица лъскави метални инструменти, наредени на памучна кърпа върху количка с колелца. Струваха ѝ се по-подходящи за кланица, отколкото за израждане на бебе. Никъде не видя приготвена люлка. Сърцето ѝ затупка учестено.