Някакъв мъж, по-възрастен от Хю, с дълга бяла докторска престилка влезе забързано в стаята, сякаш се бе отбил само за малко, и нареди на Урсула да се качи на операционната маса и да пъхне крака „в каишите“.
– Каишите? – повтори Урсула.
За какви каиши ставаше дума? Не разбираше какво искат от нея, докато колосаната сестра не я бутна да легне и не върза краката ѝ.
– Ще ме оперирате ли? Но аз не съм болна! – извика Урсула.
Сестрата сложи маска върху лицето ѝ.
– Брой обратно от десет.
„Защо?“, понечи да попита Урсула, но думата още не се бе оформила изцяло в мозъка ѝ, когато стаята и всичко изчезна.
Когато се опомни, седеше на седалката до Изи в остина и гледаше невиждащо през предното стъкло.
– Съвсем скоро ще си свежа като кукуряк. Не се притеснявай. Упоиха те. Известно време ще ти е малко замаяно.
Откъде Изи знаеше толкова много за това отвратително преживяване?
Върнаха се на Мелбъри Роуд, Изи ѝ помогна да си легне и тя заспа дълбоко под лъскавата сатенена завивка в гостната. Навън беше вече тъмно, когато Изи се появи с поднос.
– Супа от волска опашка – каза тя усмихнато. – От консерва.
Изи миришеше на алкохол, нещо сладко и гъсто, а под грима и пресилената веселост изглеждаше изтощена. Урсула сигурно ѝ беше в тежест. Опита се да седне в леглото. Миризмата на алкохола и на волската опашка ѝ дойдоха твърде много, Урсула повърна върху лъскавия сатен.
– Господи! – Изи скочи. – Наистина не ме бива за тези работи.
– Какво стана с бебето? – попита Урсула.
– Какво?
– Какво стана с бебето? На добри хора ли го дадоха?
* * *
Събуди се през нощта, повърна отново и пак заспа, без да почисти, дори не извика Изи. На сутринта се събуди с температура. Висока температура. Едва си поемаше дъх, сърцето ѝ биеше лудо в гърдите. Опита се да стане от леглото, но главата ѝ се въртеше, краката ѝ се подкосиха. След това всичко ѝ се губеше. Изи сигурно се бе обадила на Хю. Усети хладна ръка върху лепкавото си чело, а когато отвори очи, той ѝ се усмихваше успокояващо. Седеше на леглото с палто. Тя повърна и върху него.
– Ще те закараме в болница – каза той. – Имаш малка инфекция.
– Ще ме осъдят – изсъска бясно Изи някъде в дъното на стаята.
– Още по-добре – отвърна Хю, – надявам се да те хвърлят в затвора и да затрият ключа.
Той вдигна Урсула на ръце.
– Май по-бързо ще е с бентлито.
Урсула се чувстваше безплътна, сякаш щеше да се понесе във въздуха. Следващият ѝ спомен бе от подобно на пещера болнично отделение, Силви бе там с изопнато, ужасно лице.
– Как можа?!
Урсула се зарадва, когато вечерта Хю смени майка ѝ.
Именно той беше при нея, когато черният прилеп дойде. Ръката на нощта се протегна към нея и Урсула се надигна да я посрещне. Изпита облекчение, почти радост, долавяше зова на бляскавия, светъл отвъден свят, мястото, където щяха да се разкрият всички тайни. Мракът я обгърна като кадифен приятел. Във въздуха имаше сняг, фин като пудра, леден като източен вятър по бебешка кожа... В този момент Урсула се отпусна обратно в болничното легло, ръката ѝ бе отхвърлена.
* * *
Върху бледата зеленина на болничната покривка се появи лъч ослепителна светлина. Хю спеше с отпуснато, изморено лице. Седеше в неудобна поза на стол до леглото. Единият му крачол се бе набрал леко и Урсула виждаше набръчкания сив памучен чорап и гладката кожа на глезена. Някога той е бил като Теди, а някой ден Теди ще бъде като него. Момчето в мъжа, мъжът в момчето. Доплака ѝ се.
Хю отвори очи, видя я и се усмихна леко.
– Здравей, мечо. Добре дошла отново.
Август 1926 година
„Писалката трябва да се държи леко, така че да позволява лесно изписване на стенографските знаци. Китката не бива да се отпуска върху тетрадката или масата.“
Остатъкът от лятото бе ужасен. Урсула седеше под ябълките в градината и се опитваше да чете учебника по стенография на Питман. Решено бе, вместо да се връща на училище, да изкара курс по машинопис и стенография.
– Не мога да се върна – бе казала тя. – Просто не мога.
Не можеше да избяга от хладината, която повяваше всеки път, когато Силви я погледнеше. Бриджит и госпожа Глоувър не разбираха защо „тежката болест“, която Урсула бе изкарала по време на гостуването при леля си в Лондон, изглежда, бе охладила отношенията между Силви и дъщеря ѝ. Разбира се, Изи бе завинаги прокудена. Persona non grata in perpetuam. Никой не знаеше какво се бе случило наистина. С изключение на Памела, която бе успяла да изтръгне цялата история от Урсула късче по късче.