– Но той те е насилил – беснееше тя, – как може да мислиш, че си виновна?
– А последствията... – мърмореше Урсула.
Силви, разбира се, винеше изцяло нея.
– Захвърлила си добродетелта си, доброто си име, доброто мнение на останалите за теб.
– Но нали никой не знае.
– Аз обаче знам.
„Звучиш като от някой от романите на Бриджит“, каза Хю на Силви. Да не би да ги беше чел? Едва ли. „Всъщност – добави той – звучиш точно като майка ми.“
(„Сега изглежда ужасно – каза Памела, – но и това ще отмине.“)
Дори Мили повярва на лъжите ѝ.
– Отравяне на кръвта! Колко драматично. В болницата ужасно ли беше? Нанси каза, че Теди ѝ е казал, че за малко да умреш. Сигурна съм, че на мен никога няма да ми се случи подобно вълнуващо преживяване.
Каква огромна бе разликата между това да умреш и почти да умреш. Всъщност един цял живот. Урсула имаше чувството, че не знае какво да прави с живота, за който я бяха спасили.
– Бих искала да отида отново при доктор Келит – каза тя.
– Мисля, че вече се е пенсионирал – отвърна равнодушно Силви.
* * *
Урсула продължаваше да носи косата си дълга, най-вече за да угоди на Хю, но един ден отиде до Бийкънсфилд с Мили и я отряза. Беше акт на покаяние, който я накара да се чувства едва ли не като мъченица, монахиня. Сигурно така щеше да доживее остатъка от живота си, някъде между тези две състояния.
Хю изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото натъжен. Вероятно в сравнение с Белгрейвия една прическа бе дребно провинение.
– Господи – рече той, когато тя седна вечерта на масата, където ги очакваха непривлекателните телешки котлети à la Russe. („Приличат на храната на кучето“, бе отбелязал Джими, макар че точно той, който имаше невероятен апетит, с удоволствие би изгълтал даже вечерята на Джок.) – Изглеждаш преобразена.
– Е, това поне е нещо хубаво, нали? – отвърна Урсула.
– На мен и старата Урсула ми харесваше – обади се Теди.
– Май си единственият – измърмори Урсула.
Силви издаде звук, който не можа да се превърне в дума, а Хю се обърна към Урсула:
– О, недей, мисля, че си...
Само че така и не разбраха какво мисли Хю за нея, тъй като с доста силно тропане по външната врата се появи майор Шоукрос да пита дали Нанси не е при тях.
– Извинете, че прекъсвам вечерята ви – добави той, застанал на прага на трапезарията.
– Не е тук – отвърна Хю, макар че това бе очевидно.
Майорът огледа намръщено котлетите в чиниите им.
– Излезе да събира листа на алеята – рече той – за албума си. Знаеш каква е.
Това бе адресирано към Теди, нейния събрат по душа. Нанси обичаше природата, непрекъснато събираше клонки, шишарки, черупки, камъчета и кости, все едно бяха някакви тотеми от древна религия. Госпожа Шоукрос я наричаше „дете на природата“. („Сякаш това е нещо хубаво“, отбеляза Силви.)
– Искаше дъбови листа – обясни майор Шоукрос. – В нашата градина няма дъб.
Последва кратък разговор за изчезването на английския дъб, последван от замислено мълчание. Майорът прочисти гърло.
– Според Робърта я няма от около час. Пообиколих по пътя, виках я. Не знам къде може да е. Уини и Мили също излязоха да я търсят.
На него като че ли изведнъж му прилоша. Силви напълни чаша с вода и му я подаде.
– Седнете – покани го тя.
Той остана прав. Сетил се е за Анджела, помисли си Урсула.
– Сигурно е намерила нещо интересно – каза Хю, – гнездо или котка с малки. Знаете каква е.
Всички знаеха каква е Нанси.
Майор Шоукрос взе една лъжица от масата и я погледна невиждащо.
– Не дойде за вечеря.
– Ще ви помогна да я потърсим – обади се Теди и скочи от масата. Той също знаеше каква е Нанси, знаеше, че никога не пропуска вечерята.
– Идвам и аз – каза Хю и потупа майора окуражаващо по рамото, с радост оставяше телешките котлети.
– Да дойда ли и аз? – попита Урсула.
– Не – спря я Силви. – Джими също ще остане. Ние ще проверим в градината.
* * *
Този път нямаше къщичка за лед. Болнична морга за Нанси. Била още топла, когато я намерили в изоставено корито за храна за добитъка.
– Поругали са я – каза на Силви Хю, докато Урсула се спотайваше като шпионин зад вратата на всекидневната. – Две момичета за три години, не може да е съвпадение, нали? Удушена като Анджела.
– Сред нас живее чудовище – отвърна Силви.