Господин Карвър обичаше да докосва момичетата („моите момичета“) по рамото, да гали ангорската прежда на някоя жилетка или агнешката кожа по яката, сякаш бяха любими животни.
До обяд упражняваха машинопис на големите машини „Ъндъруд“. Понякога господин Карвър ги караше да пишат със завързани очи, защото според него това бил единственият начин да не гледат клавишите и да намаляват скоростта. С превръзката на очите Урсула се чувстваше като войник пред разстрел за дезертьорство. Често го чуваше да издава странни звуци, заглушени хрипове и хъхрене, но нямаше желание да надникне под превръзката и да види какво прави.
Следобедите се занимаваха със стенография, приспиващи упражнения под диктовка, които включваха най-различни видове служебна кореспонденция. „Уважаеми-господине, представих-писмото-ви-пред-Борда-на-директорите-по време-на-срещата вчера, но след като обсъдиха въпроса-се наложи да отложат-разглеждането-до следващата среща на-директорите, която-ще-се проведе-последния вторник...“ Съдържанието на тези писма бе безкрайно отегчително и в ярък контраст с буйния поток мастило в тетрадките, докато момичетата се опитваха да не изостават.
Един следобед, докато им диктуваше: „Боим се, че няма изгледи за успех-за онези-които-се противопоставят-на-назначението“, господин Карвър мина зад Урсула и нежно докосна оголения от късата коса врат. По тялото ѝ премина ток. Тя се взря невиждащо в клавишите на машината пред себе си. Дали нещо в нея привличаше този вид внимание? Нима беше покварена?
Юни 1932 година
Памела бе избрала бял брокат за себе си и жълт сатен за шаферките. Жълтото беше малко наситено и от него шаферките изглеждаха сякаш имат болна жлъчка. Бяха общо четири – Урсула, Уини Шоукрос (предпочетена пред Гърти) и двете по-малки сестри на Харолд. Харолд идваше от голямо шумно семейство на Олт Кент Роуд, което Силви смяташе за „по-нисше“. Фактът, че самият той беше лекар, изглежда, не смекчаваше обстоятелствата около произхода му (по неясни причини Силви недолюбваше медицинската професия).
– Не беше ли точно твоето семейство малко или много изпаднало? – попита я Хю.
Той харесваше новия си зет, намираше го за „освежаващ“. Харесваше и майка му Олив. „Жената си казва каквото ѝ е на душата“. „И наистина го мисли – добави Силви. – За разлика от някои други“.
– В книгата с мострите изглеждаше хубаво – каза Памела на третата и последна проба при една шивачка чак в Нийсдън. Тясно скроената рокля обгръщаше плътно талията на Урсула.
– Наддали сте от последната проба насам – отбеляза шивачката.
– Така ли?
– Аха – потвърди Памела.
Урсула се сети за последния път, когато бе наддала. Белгрейвия. Този път това със сигурност не беше причината. Стоеше върху стол, а шивачката се въртеше около нея с прикачена на китката възглавничка с карфици.
– И така изглеждаш добре – добави Памела.
– По цял ден седя на работа, трябва май повечко да вървя пеша.
Толкова бе лесно да си мързелив. Живееше сама, но никой не знаеше. Хилда, момичето, с което уж деляха апартамента – на последния етаж в Бейсуотър, – се беше изнесла, но все още плащаше наема. И слава богу. Хилда живееше в Илинг в „дворец на разврат“ с мъж на име Ърнест, чиято съпруга отказваше да му даде развод, така че се налагаше Хилда да се преструва пред родителите си, че все още е в Бейсуотър като добродетелна неомъжена девойка. Урсула си мислеше, че е само въпрос на време родителите на Хилда да се изтърсят неканени на прага и щеше да ѝ се наложи да измисли някаква лъжа, за да обясни отсъствието на дъщеря им. Хю и Силви щяха да се ужасят, ако знаеха, че Урсула живее сам-сама в Лондон.
– Бейсуотър? – бе повторила подозрително Силви, когато Урсула заяви, че се изнася от Фокс Корнър. – Наистина ли се налага?
Силви и Хю лично бяха инспектирали апартамента, както и Хилда, която се представи добре по време на кръстосания разпит. Въпреки това Силви намираше, че и на апартамента, и на Хилда нещо недостига.
Ърнест от Илинг, както го наричаше Урсула, плащаше наема („аз съм държанка“, смееше се Хилда), но самата Хилда наминаваше през две седмици да си прибере пощата и да донесе парите за наема.
– Мога да намеря някой друг да живее с мен – предложи Урсула, но всъщност нямаше никакво желание да го прави.
– Нека поизчакаме, да видим дали нещата при мен ще потръгнат. Това му е хубавото да живееш в грях, винаги можеш да си тръгнеш.
– Същото важи и за Ърнест (от Илинг).
– Аз съм на двайсет и една, а той на четирийсет и две, едва ли ще си тръгне, повярвай ми.
Изнасянето на Хилда беше истинско облекчение. Сега Урсула можеше цяла вечер да се мотае по халат и с ролки в косата, да яде портокали и шоколадови бонбони и да слуша радио. Не че Хилда би имала нещо против тези неща, дори щеше да ѝ е приятно, но Силви още от малка бе възпитала у Урсула благоприличие в присъствието на други, което бе трудно да се загърби.