След няколко седмици самота осъзна, че почти няма приятели, а на малкото, които имаше, сякаш не държеше достатъчно, че да поддържа връзка. Мили бе станала актриса и постоянно пътуваше с театралната трупа. Изпращаше по някоя картичка от места, които иначе вероятно никога не би посетила – Стафорд, Гейтсхед, Грантам, – и отзад се рисуваше в различни роли. („Аз като Жулиета, каква развратница!“) Приятелството им се беше прекършило след смъртта на Нанси. Семейство Шоукрос се затвори в скръбта си, а когато Мили най-сетне започна отново да живее живота си, стана ясно, че Урсула бе престанала да живее своя. На Урсула често ѝ се щеше да ѝ обясни случилото се в Белгрейвия, но не искаше да рискува и крехките остатъци от близостта им.
Работеше в голяма фирма за износ и понякога, докато слушаше другите момичета да си говорят какво са правили и с кого, искрено се чудеше откъде намират всички тези хора – Гордън, Чарли, Дик, Милдред, Айлин и Вера, – весело, нетърпеливо множество, с което посещаваха вариетета и кина, ходеха на кънки, плуваха в открити басейни и отскачаха с коли до Епинг Форест или Истбърн. Самата тя не правеше нищо.
Урсула жадуваше да бъде сама, но мразеше самотата и разрешаването на тази загадка не беше по силите ѝ. В работата я възприемаха като по-старша, сякаш бе по-опитна, макар да не беше така. Понякога я канеха да излезе с останалите вечер. Добронамерен жест, напомнящ на благотворителност. Тя винаги отказваше. Предполагаше, по-скоро знаеше, че говорят за нея зад гърба ѝ не с лошо, просто от любопитство. Мислеха си, че крие нещо. „Странна птица. Тихите води са най-дълбоки“. Щяха да останат разочаровани, ако знаеха, че това изчерпва всичко, че дори клишетата са по-интересни от живота ѝ. Без дълбини, без мрак (може би в миналото, но не ѝ в настоящето). Ако не се броеше алкохолът. Разбира се, него щяха да го броят.
Работата беше досадна, безкраен поток от товарителници, митнически формуляри и годишни отчети. Стоките – ром, какао, захар – и екзотичните места, от които идваха, бяха някак в контраст с ежедневното еднообразие. Урсула се възприемаше като малко зъбно колелце в огромния механизъм на империята. „Няма нищо лошо в това – казваше Морис, който беше станал голямо колело във Вътрешното министерство. – Светът има нужда от зъбни колелца.“ Тя не искаше да е зъбно колело, но Белгрейвия сякаш я бе лишила от възможността за нещо по-голямо.
Урсула знаеше как започна пиенето. Нищо драматично, просто беше решила да приготви телешко по бургундски за гостуването на Памела преди няколко месеца. Сестра ѝ още работеше в лабораторията в Глазгоу и искаше да пазарува за сватбата си. Харолд също още не беше се преместил, трябваше да заеме новия си пост в Кралската лондонска болница след няколко седмици.
– Ще си прекараме хубаво само двете – каза Памела.
– Хилда замина за няколко дни за Хейстингс с майка си – излъга с лекота Урсула. Нямаше причина да не каже на Памела истината за уговорката с Хилда, Памела бе единственият човек, с когото винаги можеш да бъдеш откровен, но нещо я спря.
– Чудесно. Ще довлека матрака на Хилда в твоята стая и ще бъде точно като едно време.
* * *
– Радваш ли се, че ще се омъжваш? – попита я Урсула, като си легнаха вечерта.
Изобщо не беше като едно време.
– Разбира се, защо иначе ще го правя? Идеята за брака ми харесва. В него има нещо гладко и заоблено, нещо солидно.
– Като речно камъче?
– Като симфония. Е, по-скоро като дует.
– Нетипично за теб лирическо сравнение.
– Харесва ми онова, което имат нашите родители – отвърна простичко Памела.
– Така ли?
Памела отдавна не бе прекарвала повечко време с Хю и Силви. Може би не знаеше какво имаха напоследък. По-скоро дисонанс, отколкото хармония.
– А ти имаш ли си някого? – попита предпазливо Памела.
– Не.
– Още не – поправи я Памела оптимистично.
* * *
Естествено, за телешкото по бургундски трябваше бургундско, така че в обедната почивка Урсула отскочи до винарския магазин, покрай който всеки ден минаваше на път за работа. Магазинът беше стар, дървенията вътре изглеждаше сякаш векове кисната във вино, а тъмните бутилки с красиви етикети обещаваха нещо далеч повече от съдържащото се в тях вино. Продавачът ѝ избра една бутилка, някои хора използвали за готвене по-лошо вино, но според него то ставало единствено и само за оцет. Той самият беше кисел и доста стипчив. Отношението му към бутилката бе като към малко бебе, пови я с любов в хартия и я подаде на Урсула да я сложи в пазарската кошница, където остана скрита от останалите момичета, за да не си помислят, че тайно си попийва.