По-лесно бе да се съгласи с безрезервната вяра на Дерек в домашния ред, отколкото да се бори срещу нея. („За всичко има място и всичко трябва да е на мястото си.“) Чиниите трябваше да се бършат внимателно, приборите трябваше да се лъскат и нареждат правилно в чекмеджетата, ножовете като войници на парад, лъжиците плътно прилегнали една до друга. Домакинята трябва да бъде най-ревностният поклонник пред олтара на ларите и пенатите, казваше той. По-скоро пред „огнището“ отколкото пред „олтара“, като се имаше предвид колко време прекарваше Урсула в метене пред решетката на камината и изхвърляне на сгурия.
Дерек много държеше да е подредено. Твърдеше, че е неспособен да мисли, ако нещата не са си по местата или са килнати. „Подреден дом, подредена глава.“ Очевидно, даваше си сметка Урсула, той много обичаше афоризмите. Разбира се, че не бе в състояние да работи върху „От Платагенетите до Тюдорите“ в неразборията, която съпругата му явно създаваше само с влизането си в стаята. Имаха нужда от приходите от този учебник – първият му, – който от издателството на Уилям Колинс се бяха съгласили да публикуват, като за тази цел той бе наредил обзавеждането от жалката трапезария (маса, плот и всичко останало) да бъде пренесено в задната част на къщата за негов „кабинет“, а през повечето вечери Урсула беше лишена от компанията му, за да може той да пише. Разходите за двама трябвало да не са много по-високи, отколкото за един човек, а едва смогвали да си платят сметките заради нейното прахосничество, така че нека поне го оставела на спокойствие, за да се опита да спести нещичко настрана. И не, благодаря, нямал нужда от помощта ѝ с печатането на ръкописа.
Предишните домакински навици на Урсула сега дори и на самата нея ѝ се струваха ужасяващо немарливи. В Бейсуотър често оставяше леглото си неоправено, а чиниите неизмити. С хляб и масло закусваше достатъчно добре, а и нямаше нищо лошо – поне по нейна преценка – в това човек да хапне варено яйце за вечеря. Брачният живот бе далеч по-взискателен. Сутрин закуската трябваше да е на масата в точно определен час. Дерек не биваше да закъснява за училище и гледаше на закуската си, безкрайна поредица от овесена каша, яйца и препечени филийки, като на сериозно (и самотно) духовно занимание. През седмицата яйцата се редуваха – бъркани, пържени, варени, на очи, а в петък идеше ред на пушената херинга. През почивните дни той искаше бекон, наденички и суджук към яйцата. Яйцата не бяха от магазин, а от малка ферма на около пет километра от дома им, до която Урсула трябваше всяка седмица да ходи пеша, тъй като след преместването в Уийлдстоун Дерек бе продал колелата, за да „спести пари“.
Вечерята бе друг кошмар и Урсула непрекъснато трябваше да измисля нови ястия. Животът бе безкрайна поредица от пържоли и котлети, пайове, задушено, печено, да не говорим за десерта, какъвто се очакваше всеки ден и по възможност различен. „Станала съм робиня на готварските книги!“, писа тя с престорена веселост на Силви, макар че далеч не ѝ беше весело, докато се взираше в сложните страници всеки ден. Изведнъж изпита уважение към госпожа Глоувър. Разбира се, тя разполагаше с голяма кухня, значителен бюджет и пълен комплект кухненско обзавеждане, докато кухнята в Уийлдстоун беше обзаведена съвсем скромно, а и парите за домакински нужди някак си все не стигаха за цялата седмица и тя бе непрекъснато упреквана в прекалено разточителство.
В Бейсуотър никога не се беше тревожила за пари. Ако не ѝ достигаха, ядеше по-малко и ходеше пеша вместо с метрото. Ако наистина изпаднеше в нужда, винаги можеше да се обърне към Хю или Изи, но сега едва ли можеше да им иска пари – нали си имаше съпруг. Дерек би бил смъртно унижен от този удар по мъжеството му.
След няколко месеца под натиска на безкрайните домакински задължения Урсула имаше чувството, че ще полудее, ако не измисли някакво развлечение, което да разтушава дългите дни. По пътя към магазина всеки ден минаваше покрай един тенисклуб. Виждаше се единствено високата мрежа, която се издигаше зад дървената ограда, и една зелена врата в стена с бели камъчета откъм улицата, но ясно се чуваше познатото примамливо лятно туп-туп. Ето защо един ден, без да се усети, почука на вратата и попита дали може да се запише.
– Записах се в местния тенисклуб – каза на Дерек, когато той се прибра вечерта.
– Не си ме питала.
– Не мислех, че играеш тенис.
– Не играя. Имах предвид, че не си ме питала дали може да се запишеш.