Няколко по-възрастни преподаватели с тоги като прилепи се настаниха до нея и тя дочу името „Олифант“. Пристъпи по-близо към тях, като се опитваше да не привлича внимание, престори се на заинтригувана от пастета от раци в сандвича си.
– Младият Олифант май пак е загазил.
– Така ли?
– Ударил е някакво момче.
– Че какво толкова? Аз постоянно ги удрям.
– Този път обаче изглежда сериозно. Родителите заплашват да се оплачат в полицията.
– Така и не се научи да контролира класа. Не става за учител.
С препълнени с кейк чинии двамата мъже се отдалечиха и Урсула пое след тях.
– Затънал е до ушите в дългове.
– Може да спечели нещичко от учебника.
Засмяха се силно, сякаш на много забавна шега.
– Казаха, че днес и съпругата е тук.
– Така ли? По-добре да внимаваме. Говори се, че е лабилна.
Явно и това беше голяма шега. Внезапният изстрел на пистолет, сигнализиращ старта на бягането с препятствия, накара Урсула да подскочи. Остави учителите да се отдалечат. Нямаше желание да подслушва повече.
Видя Дерек да се задава с големи крачки към нея, понесъл изплъзващ се от ръцете му наръч копия вместо предишните обръчи. Извика на няколко момчета да помогнат и те дотичаха послушно. Докато минаваха покрай нея, едното подхвърли подигравателно едва чуто:
– Да, господин Елефант, идваме, господин Елефант.
Дерек хвърли копията на тревата.
– Занесете ги в края на игрището, хайде, размърдайте се!
Дойде при Урсула и я целуна леко по бузата.
– Здравей, скъпа.
Тя избухна в смях. Не можа да се сдържи. Това бе най-милото нещо, което ѝ бе казвал от седмици, и бе насочено не към нея, а към двете учителски съпруги, застанали недалеч.
– Нещо смешно ли казах? – изгледа я изпитателно той, малко по-дълго от обичайното.
Урсула усещаше, че е побеснял. Поклати глава в отговор. Тревожеше се да не вземе да извика на глас, усещаше как собственият ѝ вулкан клокочи, готов да изригне. Май наистина беше истеричка. Лабилна.
– Трябва да се погрижа за високия скок – каза намръщено Дерек. – Ще дойда след малко.
Той се отдалечи все така намръщен, а Урсула отново се засмя.
– Госпожо Олифант? Вие сте госпожа Олифант, нали? – нахвърлиха ѝ се веднага двете учителски съпруги като лъвици, надушили ранена плячка.
* * *
Наложи се и да се прибере у дома сама, тъй като Дерек трябваше да надзирава късните часове и щеше да вечеря в училището. Тя вечеря с каквото намери в кухнята – пържена херинга, студени картофи – и изведнъж закопня за бутилка хубаво червено вино. По-точно няколко бутилки една след друга, докато се напие до смърт. Остърга костите от херингата в кофата за боклук. „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“ Всичко бе за предпочитане пред този смехотворен живот.
Дерек бе обект на подигравките и на учениците, и на колегите си. „Господин Елефант.“ Направо си представяше как дивачетата от трети клас го докарват до ярост. А книгата му, какво се криеше зад нея?
Урсула никога не бе проявявала интерес към „кабинета“ на Дерек. В интерес на истината не бе проявявала интерес и към Плантагенетите и Тюдорите. Беше изрично инструктирана да не размества ръкописа и книгите му, докато почиства трапезарията (както тя предпочиташе да нарича стаята), но тя, така или иначе, нямаше желание, погледът ѝ едва-едва се спираше върху великото му творение.
Напоследък той работеше трескаво, масата бе покрита с купчина бележки и листчета. Нахвърляни изречения и мисли – „доста интересно, макар и примитивно убеждение – plantagenista, жълтуга, от нея идва и родът Анжуй – произхождат от дявола и при дявола ще свършат“38. Почти нямаше следи от истински ръкопис, само корекции и нови корекции, един и същ абзац, пренаписан отново и отново, всеки път с почти незабележими промени, безброй страници от тетрадки с герба и мотото на Блекуд (A posse a desse –„От възможност към реалност“). Нищо чудно, че не искаше да му помогне с печатането. Осъзна, че беше се омъжила за един Късобан39.
Целият живот на Дерек бе измислица. Още от първите си думи към нея („Ай-ай, ужасно. Дайте да ви помогна.“) той бе неискрен. Какво искаше от нея? Някой по-слаб от самия него? Или съпруга, майка на децата си, жена, която да върти дома, обичайната украса на vie quotidienne40, само че без скрития под повърхността хаос. Тя се бе омъжила за него, за да се спаси от този хаос. Явно и той се бе оженил за нея по същата причина. А всъщност те двама най-малко от всички на този свят можеха да спасят когото и да било.
Урсула претърси чекмеджетата и намери връзка писма, най-горното на бланка на издателство „Уилям Колинс и синове“, в което се казваше: „За съжаление, не можем да издадем предложената от вас книга в твърде оспорвания пазар за учебници по история“. Имаше подобни писма и от други издатели и, което бе по-лошо, неплатени сметки и заплашителни последни предупреждения. Едно доста рязко писмо настояваше за незабавно изплащане на заема, взет за къщата. Бе едно от онези язвителни писма, каквито се бе упражнявала да пише на машина в колежа за секретарки. „Уважаеми господине, беше ми обърнато внимание, че...“