Отпусна се на килима, не можеше да мръдне. Кръвта я заслепяваше. При втория удар бе усетила как нещо в нея се пречупва, може би инстинктът за живот. От топуркането и шумоленето се досети, че Дерек и Теди се бият. Поне Теди беше на крака и не беше в безсъзнание, но Урсула не искаше той да се бие, трябваше да избяга, да се спаси. Беше готова да умре, стига Теди да е в безопасност. Опита се да каже нещо, но от устата ѝ излязоха само хрипове. Беше ѝ студено, уморена беше. Спомни си, че точно така се чувстваше в болницата, след Белгрейвия. Тогава Хю беше там, беше я държал за ръката и не ѝ бе позволил да си отиде от този живот.
От радиото още струеше Амброуз, Сам Брауни пееше „Слънцето си сложи шапката“. Песен, подходяща за сбогуване с живота. Малко неочаквано.
Черният прилеп идваше. Тя не искаше да тръгне с него. Тъмнината около нея се сгъстяваше. „Смъртта обиквах.“41 Толкова студено беше. Помисли си, че тази нощ ще завали сняг, макар зимата да бе още далеч. Снегът вече беше тук, студени снежинки се разтопяваха по кожата ѝ. Урсула протегна ръка към Теди, но този път нищо не можеше да спре пропадането ѝ в тъмната нощ.
11 февруари 1926 година
– Ау! Това за какво беше? – изрева Хауи и потърка буза, където Урсула го бе ударила. После добави едва ли не с възхищение: – Страшен ъперкът имаш за момиче.
Опита се пак да я хване, но тя му се изплъзна грациозно като котка. Точно в този момент забеляза и топката на Теди, скрита сред клоните на живия плет. Добре премерен ритник в пищяла на Хауи ѝ даде време да извади топката от здравите лапи на храста.
– Исках просто една целувка – оплака се със смешна обида Хауи. – Не се опитвах да те изнасиля.
Бруталната дума увисна в студения въздух. Урсула можеше да се изчерви, би трябвало да се изчерви, но имаше чувството, че думата ѝ принадлежи. Усещаше, че точно това правят момчетата като Хауи на момичета като нея. Всички момичета, особено навършилите шестнайсет, трябваше да внимават при разходките си сред тъмната, дива гора. Или, както в нейния случай, сред храсталаците в дъното на градината на Фокс Корнър. Хауи я възнагради с донякъде засрамено изражение.
– Хауи! – извика Морис. – Тръгваме без теб, човече!
– Хайде, върви – подкани го Урсула, малка победа в новия си живот на жена.
* * *
– Намерих ти топката – каза тя на Теди.
– Чудесно. Благодаря. Да хапнем още малко от тортата, а?
Август 1926 година
„Той стоеше пред едно продълговато огледало, прикрепено към стената между двата прозорeца, и съзерцаваше образа си на много красив и много млад юноша – нито едър, нито дребен, със синкави коси като пера на кос...“42
Едва успяваше да държи отворени очите си. Времето беше прекрасно, топло, часовете се точеха бавно и приятно. Нямаше какво да прави, освен да чете книги и да се разхожда, най-вече с напразната надежда да се натъкне на Бенджамин Коул или някой от братята му, които бяха пораснали и се бяха превърнали в мургави красиви младежи. „Могат да минат за италианци“, казваше Силви. А защо биха искали да минават за нещо различно от себе си?
– Знаеш ли – каза Силви, когато я завари легнала под ябълките, „Шери“ беше паднала върху нагрятата трева, – такива дълги, мързеливи дни като днешния няма да имаш никога повече в живота. Човек си мисли, че ще има, но не е така.
– Освен ако не забогатея – отвърна Урсула. – Тогава по цял ден ще мързелувам.
– Може би. – Силви нямаше желание да се откаже от завладялото я напоследък непрестанно недоволство. – Но един ден лятото въпреки това ще свърши.
Тя седна на тревата до Урсула. Кожата ѝ бе обсипана с лунички от работата в градината. Силви винаги ставаше по първи петли. Урсула с удоволствие можеше да спи цял ден. Силви прелисти разсеяно романа на Колет.
– Трябва да използваш френския си по-често.
– Бих могла да живея в Париж.
– Може би не чак толкова често.
– Мислиш ли, че трябва да кандидатствам в университет, като завърша?
– Миличка моя, какъв смисъл има? Там няма да те научат как да бъдеш съпруга и майка.
– А ако не искам да ставам майка и съпруга?
– Сега вече се опитваш да ме провокираш – засмя се Силви и я погали по бузата. – От малка си една такава странна. На моравата има чай – каза тя и се изправи с нежелание – и сладкиш. Също, за съжаление, и Изи.
* * *
– Мила моя – каза Изи, когато видя Урсула да се приближава през тревата. – Доста си пораснала от последния път. Вече си жена, и то много красива!
– Още е малка – отвърна Силви. – Тъкмо говорехме за бъдещето ѝ.
– Така ли? – учуди се Урсула. – Мислех, че говорим за френския ми. Чудя се какво да уча – обясни на Изи тя.
– Какви сериозни теми. На шестнайсет трябва да си влюбена до уши в някое неподходящо момче.
Влюбена съм, помисли си Урсула, влюбена съм в Бенджамин Коул. Той май попадаше в графата „неподходящ“. („Евреин?“, представи си как възкликва Силви. Или католик, миньор (или чужденец), магазинер, чиновник, коняр, ватман, учител. Неподходящите бяха безброй.)
– Ти беше ли? – попита Урсула.
– Какво да съм била? – премига Изи.
– Влюбена на шестнайсет.
– О, безкрайно.
– А ти? – обърна се към Силви.
– О, опазил ме Господ.
– На седемнайсет обаче няма начин да не си била влюбена – каза Изи.
– Така ли?
– Нали тогава се запозна с Хю.
– А, да.
Изи се наклони към Урсула и прошепна съзаклятнически:
– Аз на твоята възраст избягах с един мъж.
– Глупости – прекъсна я Силви. – Няма такова нещо. А, ето я и Бриджит с чая. – Обърна се към Изи. – Има ли конкретен повод за посещението ти, или намина само да ни подразниш?
– Бях наблизо и реших да се отбия. Искам да те попитам нещо.
– О, не! – изпъшка Силви.
– Мислех си... – започна Изи.
– О, не!
– Престани, Силви!
Урсула наля чай и наряза сладкиша. Подушваше битка. Изи бе временно неспособна да говори, тъй като устата ѝ бе пълна със сладкиш. Не беше от най-пухкавите пандишпани на госпожа Глоувър.
– Та както казах – преглътна с усилие Изи, – мислех си, мълчи, Силви! „Приключенията на Огъстъс“ пожънаха голям успех. Имам къщата в Холанд Парк, имам пари, но, разбира се, нямам съпруг. Нито дете.
– Така ли? – натърти Силви. – Сигурна ли си?
– Никой, с когото да споделя късмета си – престори се, че не я е чула Изи. – Та си мислех, защо не взема да осиновя Джими.
– Моля?