„Малко войниче“, мислеше си Силви и гледаше как Урсула крачи по плажа след Морис и Памела. Колко малки изглеждаха само – малки бяха, разбира се, – но понякога се изненадваше от силата на чувствата си към тях. Най-малкият, Едуард, бе оставен в плетена кошница като на Мойсей на пясъка до нея и още не се беше научил да пищи, сякаш го колят.
Наели бяха за месец къща в Корнуол. Хю остана само първата седмица, а Бриджит за цялото време. Бриджит и Силви готвеха (не се справяха много добре), тъй като Силви бе дала на госпожа Глоувър месец почивка, за да отиде в Салфорд при една от сестрите си, чийто син бе починал от дифтерит. Когато широкият ѝ гръб се скри във вагона, стоящата на перона Силви въздъхна с облекчение.
– Не беше нужно да я изпращаш – каза ѝ Хю.
– Струваше си заради удоволствието да я видя как си тръгва.
* * *
Горещо слънце, непостоянен морски ветрец и твърдо чуждо легло, в което Силви лежеше необезпокоявана по цяла нощ. Купуваха пай с месо, пържени картофи и тригуни с ябълки и ги ядяха, облегнали гръб на скалите, върху пясъка. Наеха бунгало на плажа и така решиха вечния проблем с кърменето на бебето. Понякога Бриджит и Силви сваляха обувките си и смело потапяха пръсти във водата, друг път седяха под огромни чадъри и четяха. Силви четеше Конрад, а Бриджит, която беше забравила да вземе някой от мрачните си любовни романи, разнасяше дадения ѝ от Силви „Джейн Еър“. Бриджит страшно се вълнуваше, докато четеше, често извикваше уплашено или подскачаше от отвращение, а накрая – от задоволство. В сравнение, „Тайният агент“ изглеждаше доста скучен.
Освен това Бриджит бе израснала във вътрешността и през цялото време се мъчеше да отгатне дали в момента е прилив или отлив, очевидно не можеше да проумее предвидимостта на морето.
– Всеки ден се променя по малко – обясняваше Силви търпеливо.
– Ама защо? – недоумяваше Бриджит.
– Ами... – Силви не знаеше. – Защо пък не?
* * *
Децата се връщаха от риболов с кепчета сред скалите в другия край на плажа. По средата на пътя Памела и Урсула навлязоха във водата, но Морис забърза крачка и се втурна към Силви, след което се просна пред нея и разпрати пясък във всички посоки. Държеше рак за щипката и Бриджит изписка разтревожено.
– Остана ли от пая?
– Дръж се възпитано, Морис – скара му се Силви.
Наесен той отиваше в пансион. Силви бе доста облекчена.
* * *
– Хайде да прескачаме вълните – предложи Памела.
Тя обичаше да командори, но беше мила и Урсула почти винаги с радост се съгласяваше с плановете ѝ, а дори и да имаше възражения, пак участваше.
Покрай тях, сякаш гонен от вятъра, се търколи обръч и Урсула понечи да го настигне и да го върне на собственика му.
– Не, ела да газим във водата! – извика Памела.
Оставиха кепчетата на пясъка и тръгнаха срещу вълните. Истинска загадка беше как, независимо колко горещо беше на слънце, водата бе винаги ледена. Пищяха и врещяха както обикновено, след което се хванаха за ръце и зачакаха вълните. Вълните бяха твърде малки и разочароващи – леко повдигане с дантелен край. Урсула и Памела навлязоха по-навътре.
Вълните вече изобщо не бяха вълни, а просто побутване и придърпване, което леко повдигаше децата, а после отминаваше. При всяка вълна Урсула се вкопчваше здраво в ръката на Памела. Водата вече ѝ стигаше до кръста. Памела продължаваше напред като фигура на носа на кораб, пореща вълните. Водата вече стигаше до мишниците на Урсула, тя заплака и задърпа сестра си. Памела се обърна и каза:
– Внимавай, така и двете ще паднем.
Тя не видя огромната вълна, която се издигаше зад нея, след миг се стовари върху тях и ги запремята като сухи листа.
Урсула усети как нещо я дърпа надолу, все по-надълбоко, сякаш бе навътре в морето, а не близо до брега. Малките ѝ крачета ритаха бясно и се опитваха да намерят опора върху пясъка. Само да можеше да се изправи и да се опълчи срещу вълните... но вече нямаше пясък, на който да стъпи, нагълта вода и запляска уплашено. Все някой ще дойде, нали? Бриджит или Силви ще я спасят. Или пък Памела... Къде е тя?
Никой не дойде. Имаше само вода. Вода и още вода. Безпомощното ѝ сърчице пърхаше като малко птиче в кафез. Хиляди пчели жужаха в извитата раковина на ухото ѝ. Дете се дави, птиче пада от небето.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
Бриджит взе подноса със закуската.
– Остави кокичето, моля те – обади се Силви. – Сложи го тук, на нощното шкафче.
Задържа и бебето при себе си. Огънят се бе разгорял и ярката снежна светлина от прозореца изглеждаше едновременно ободряваща и малко злокобна. Снегът навяваше срещу стените на къщата, притискаше се о тях, затрупваше ги. Намираха се като в пашкул. Представяше си как Хю с геройски усилия прокопава тунел, за да стигне до дома. Вече три дни го нямаше, търсеше сестра си Изобел. Вчера (колко отдавна ѝ се струваше) от Париж бе пристигнала телеграма ЖЕРТВАТА Е ЗАБЕЛЯЗАНА ТОЧКА АЗ ПРЕСЛЕДВАМ ТОЧКА, макар той да не си падаше по лова. Сигурно очакваше отговор. Какво да му каже? Нещо кодирано. Хю обичаше загадки. БЯХМЕ ЧЕТИРИМА ТОЧКА НЯМА ТЕ И ПАК СМЕ ЧЕТИРИМА (Бриджит и госпожа Глоувър не влизаха в сметките на Силви). Или нещо по-прозаично. БЕБЕТО СЕ РОДИ ТОЧКА ВСИЧКО Е НАРЕД ТОЧКА. Наистина ли? Всичко ли е наред? Бебето за малко да умре. Да се задуши. Ами ако му е станало нещо? Тази вечер бяха победили смъртта. Кога ли тя щеше да си отмъсти?
Силви най-накрая заспа и сънува, че се е преместила в нова къща и търси децата, броди из непознати стаи, вика ги, но знае, че те са изчезнали завинаги и няма да ги намери. Събуди се сепнато и с облекчение видя, че поне бебето е още до нея сред огромното белоснежно поле на леглото. Бебето. Урсула. Силви бе намислила името предварително, ако се окажеше момче, щеше да е Едуард. Имената на децата бяха нейна работа, на Хю явно му беше все едно как ще се казват, макар че сигурно щеше да възрази, ако тя преминеше границата. С Шехерезада. Или пък с Гуиневир.
Урсула отвори мътните си очи и сякаш се вгледа в оклюмалото кокиче. „Люли-люли, бебе“, затананика Силви. Колко спокойна бе къщата. И колко измамно беше това усещане. Човек може да загуби всичко само за миг, едно спъване и...
– Мрачните мисли трябва да се избягват на всяка цена – обясни тя на Урсула.