– Госпожице Тод, добре ли сте? Изглеждате разтревожена?
– Добре съм, Фред, благодаря.
Само дето ме е обхванал смъртен ужас, нищо кой знае какво. Фред Смит не приличаше на човек, обземан от смъртен ужас дори за частица от секундата.
* * *
Тръгна обратно все така обсебена от безименния страх. По средата на пътя срещна Нанси Шоукрос.
– Хей, здравей, накъде така?
– Събирам разни неща за албума си. Намерих дъбови листа и жълъдчета.
Страхът започна да се оттича от тялото на Урсула.
– Хайде, ще те изпратя до вас.
Стигнаха до ливадата с кравите и в този миг един мъж се прехвърли през оградата и скочи тежко на пътя. Килна шапка и поздрави, след което продължи към гарата. Накуцваше с единия крак, ходеше смешно като Чарли Чаплин. Сигурно поредният ветеран от войната, помисли си Урсула.
– Кой беше това? – попита Нанси.
– Не знам. О, я виж, умрял бръмбар-гробар. Ще ти свърши ли работа?
Утре ще е прекрасен ден44
2 септември 1939 година
– Морис твърди, че до няколко месеца ще приключи. – Памела постави чинията си върху издутината, в която растеше следващото ѝ бебе.
– Ще продължаваш, докато не родиш момиче, нали? – попита Урсула.
– До края на света – съгласи се весело Памела. – Значи все пак ни поканиха, за моя най-голяма изненада. Неделен обяд в Съри, пълна програма. С малко странните им деца Филип и Хейзъл...
– Мисля, че съм ги виждала само два пъти.
– Едва ли са били само два, просто не си им обръщала внимание. Морис каза, че ни е поканил, за да могат „братовчедите да се опознаят по-добре“, но момчетата изобщо не ги харесаха. Филип и Хейзъл не знаят как да играят. А майка им е мъченица на печеното и ябълковия пай. И на Морис също така. Мъченичеството много би ѝ подхождало, Едуина е фанатичка, особено по критериите на англиканската църква.
– Аз никога не бих се омъжила за Морис. Не знам тя как издържа.
– Мисля, че му е благодарна. Той ѝ даде Съри. Тенискорт, приятели в правителството, много говеждо печено. Вечно имат гости – от великите и добрите. Някои жени са готови на всякакви жертви за това. Включително и на брак с Морис.
– Предполагам, че той е голямо изпитание за нейната християнска търпимост.
– Също и за убежденията на Харолд. Сдърпаха се с Морис по въпроса за социалните придобивки, а пък с Едуина – за предопределението.
– Тя вярва ли в него? Нали е англиканка?
– Да, англиканка е. Само че не притежава и капчица здрав разум. Забележително глупава е. Сигурно затова се е оженил за нея. Според теб Морис защо смята, че войната ще трае само няколко месеца? Това ли е официалната линия на министерството? Можем ли да вярваме на всичко, което казва? Всъщност вярваме ли изобщо на нещо?
– Ами, най-общо казано, не вярваме. Но той е важна клечка в министерството, така че би трябвало да разполага с достоверна информация. Вътрешна сигурност, ново министерство от тази седмица.
– И ти ли? – попита Памела.
– Да, и аз. Отделът за противовъздушна отбрана вече е там, все още се опитваме да свикнем с идеята, че сме се издигнали.
Когато завърши училище на осемнайсет, Урсула не замина за Париж, нито въпреки увещанията на някои от учителите си подаде документи за Оксфорд и Кеймбридж, за да учи езици, били те мъртви или живи. Всъщност не отиде по-далече от Уикъм и неговия малък секретарски колеж. Нямаше търпение да продължи напред, да бъде независима, а не да стои затворена в поредната институция. „Крилатата колесница на времето“45 и така нататък, бе обяснила на родителите си. „Е, всички продължаваме напред – каза Силви, – всеки по свой начин. Накрая отиваме на едно и също място. Не виждам какво значение има как сме стигнали дотам.“ На Урсула обаче ѝ се струваше, че именно в начина, по който стигаме „там“, е смисълът, но беше безнадеждно да се спори с обзетата от песимизъм Силви. „Ще мога да си намеря интересна работа – обясни тя, пренебрегвайки протестите на родителите си – в редакцията на някой вестник или издателство.“ Представяше си бохемска атмосфера, мъже с карирани сака и вратовръзки, жени, пушещи с изискан жест пред своите пишещи машини „Роял“.
– Както и да е, радвам се за теб – каза ѝ Изи по време на един прекрасен следобеден чай в „Дорчестър“, на който бе поканила нея и Памела. („Намислила е нещо“, бе заподозряла Памела.) – А и кой би искал да е досадна интелектуалка?
– Аз – обади се Памела.
Оказа се, че Изи наистина има скрит мотив. Огъстъс бил пожънал такъв успех, че издателите я били помолили да напише „нещо подобно“ и за момичета.