– В днешно време не се знае. Той какво казва?
Урсула имаше връзка с Крайтън – „мъжът от Адмиралтейството“, вече цяла година (ориентираше се по Мюнхенското споразумение). Запознаха се по време на едно съвместно заседание. Той беше петнайсет години по-голям от нея, доста привлекателен, с някакво вълче излъчване, което дори бракът с примерната съпруга (Мойра) и трите деца, изпратени в частно училище, не бяха успели да заличат. „Няма да ги напусна, при никакви обстоятелства“, бе ѝ казал той след първото любене в доста аскетичната му „квартира“. „Не те и карам да го правиш“, отвърна Урсула, макар че според нея щеше да е по-добре да я беше предупредил, преди да скочат в леглото.
„Квартирата“ (подозираше, че не беше първата жена, поканена от Крайтън да я разгледа) бе апартамент, осигурен от Адмиралтейството за нощите, когато се налагаше Крайтън да остане в града, вместо да „вдигне платна“ обратно към Мойра и момичетата в Уоргрейв. Тя не беше единствено на негово разположение, тъй че когато беше заета, той „дебаркираше“ в апартамента на Урсула на Аргайл Роуд, където прекарваха дълги вечери в единичното ѝ легло (Крайтън имаше практично моряшко отношение към ограничените пространства) или на канапето, като се отдаваха на „удоволствията на плътта“, както той се изразяваше, преди да „отплава“ към Баркшър. За Крайтън всяко разстояние, дори и две спирки с метрото, беше като експедиция навътре в сушата. Дълбоко в душата си бе моряк и според нея щеше да е много по-доволен да отплава с лодка към околните графства, вместо да се движи с кола или влак. Веднъж наистина наеха малка лодка до Мънки Айлънд и си направиха пикник на брега. „Като нормална двойка“, бе казал за свое оправдание той.
– Щом не е любов, какво е? – попита Памела.
– Харесвам го.
– Аз харесвам и мъжа, който ми носи покупките. Но не спя с него.
– Е, със сигурност той значи много повече за мен отколкото някой търговец. – Почти спореха. – Освен това не е някой безчувствен младеж – продължи да се защитава тя. – Той е истински човек, завършена личност... Нали разбираш какво искам да кажа?
– Завършен със семейство – отбеляза заядливо Памела. Погледна я с любопитство. – А сърцето ти не се ли разтуптява поне малко, като го видиш?
– Може би съвсем малко, да – съгласи се великодушно Урсула, за да избегне спора, подозираше, че няма да може да обясни на Памела привлекателността на прелюбодейството. – Кой би помислил, че от всички в това семейство точно ти ще се окажеш най-големият романтик?
– О, не, мисля, че най-големият романтик е Теди – отвърна Памела. – Самата аз просто искам да вярвам, че има спойки, на които нашето общество се държи, и че бракът е една от тях.
– В спойките няма нищо романтично.
– Всъщност ти се възхищавам. Колко си самостоятелна. Как не следваш стадото и така нататък. Просто не искам да бъдеш наранена.
– Аз също не искам, повярвай ми. Мир?
– Мир – съгласи се с готовност Памела. – Животът ми щеше да е толкова безинтересен без твоите сладострастни разкази. Ако знаеш само колко вълнения изживявам с твоя любовен живот или както там искаш да го наричаш.
Нищо сладострастно нямаше в разходката им до Мънки Айлънд – поседяха прилично на едно карирано одеяло и ядоха студено пиле, което поляха с топло червено вино. „Пламенобузата Хипокрена“, подхвърли Урсула, а Крайтън се засмя: „Това подозрително напомня на литература. Аз съм безчувствен към поезията. Би трябвало да си наясно“. „Наясно съм“, отвърна тя.
Характерно за Крайтън беше, че на околните винаги им се струваше, че в него се крие повече, отколкото показва. Чула бе, че го наричат „Сфинкса“, и той наистина излъчваше известна сдържаност, сякаш зад нея се криеха непознати дълбини и дълбоко заровени тайни, рана от детството, всепоглъщаща мания. Загадъчната му страна, помисли си тя, обели едно сварено яйце и го топна в солта, сипана във фунийка от вестник. Кой ли беше подготвил храната, едва ли самият Крайтън? Нито пък Мойра, да не дава Господ.
Била започнала да го мъчи съвестта заради тайната им връзка. Урсула била внесла свежест в отегчителния му живот. Участвал бил в битката при Ютланд с адмирал Джелико, „видял много“, а сега бил „нищо и никакъв бюрократ“. Не можел да си намери място.
– Или си на път да ми се обясниш в любов – рече Урсула, – или да ми кажеш, че това е краят.
Имаше и плодове, праскови, увити в амбалажна хартия.
– Ту залитам към едното, ту към другото – усмихна се виновно той. – Кандилкам се.
Урсула се засмя, думата не му прилягаше.
Взе да разказва за Мойра, за живота ѝ в селото и нуждата ѝ да се занимава с благотворителност, а Урсула се разсея, заинтригувана повече от намерената паста от „Бейкуел“, която очевидно бе измъкната от столовата на Адмиралтейството. („Добре се грижат за нас“, каза той. Като Морис, помисли си тя. Мъжете с власт разполагаха с привилегии, недостижими за безличната сива маса на останалите служители.)