Ако по-възрастните ѝ колежки разберяха за връзката ѝ, щяха да се надпреварват да дишат соли, за да се съвземат, особено ако знаеха с кого точно от Адмиралтейството се е заиграла (Крайтън беше на доста висок пост). Урсула беше добра, много добра в пазенето на тайни.
– Имате репутация на много дискретна, госпожице Тод – каза Крайтън, когато ги запознаха.
– Боже – отвърна тя, – звучи толкова безлично.
– По-скоро интригуващо. Подозирам, че от вас ще излезе добър шпионин.
* * *
– А как беше самият Морис?
– Морис винаги си е един и същ и никога няма да се промени.
– Мен не ме е канил на неделен обяд.
– Смятай се за късметлийка.
– Всъщност много рядко го виждам. Да не повярва човек, че работим в едно министерство. Той се разхожда из ветровитите кулоари на властта...
– Сред свещените стени.
– Да, свещените стени. Докато аз тичам напред-назад из един бункер.
– Наистина ли? В бункер ли работиш?
– Е, не е под земята. В Южен Кенсингтън, пред Геоложкия музей. Морис има кабинет в Уайтхол.
Когато кандидатства за работа, Урсула се надяваше, че Морис ще ѝ даде едно рамо, но вместо това той ѝ бе изчел лекция за връзкарството и необходимостта да бъде извън всякакво съмнение за непотизъм. „Жената на Цезар и така нататък“, бе ѝ казал.
– Предполагам, че Морис се смята за Цезар, а не за жена му – подхвърли Памела.
– Ох, не ми пускай такива идеи – засмя се Урсула. – Морис като жена, представи си само.
– О, не просто жена, а римлянка. Това повече би му отивало. Как се казваше жената на Кориолан?
– Волумния.
– А, ето, сетих се какво имах да ти казвам... Морис беше поканил и един негов приятел. От Оксфорд, онзи едър американец. Помниш ли го??
– Разбира се! – Не можа да се сети за името. – Ох, да му се не види, как се казваше... нещо американско. Опита се да ме целуне на шестнайсетия ми рожден ден.
– Мръсник! – засмя се Памела. – Не си ми казвала.
– Представях си първата си целувка по-иначе. Беше като схватка в ръгби мач. Много беше нахакан. – Урсула се засмя. – Мисля, че му нараних гордостта, ако не и още нещо.
– Хауи – обади се Памела. – Само че сега е Хауърд, Хауърд С. Ландсдауни Трети, това му е пълното име.
– Хауи – замисли се Урсула. – Съвсем го бях забравила. С какво се занимава сега?
– Дипломат е. По-потаен и от Морис. В посолството е, за него Кенеди е бог. Според мен Хауи доста се възхищава на Хитлер.
– Сигурно и Морис щеше, ако Хитлер не беше чужденец. Веднъж го видях на сбирка на черноризците46.
– Морис ли? Не може да бъде! Сигурно е шпионирал. Мога да си го представя като агент-провокатор. А ти какво правеше там?
– Шпионирах като Морис. Не, всъщност попаднах случайно.
– Толкова много неочаквани разкрития само за един чай време. Има ли още? Да направя ли по още един чай?
– Не, мисля, че това е всичко – засмя се Урсула.
Памела въздъхна.
– Гадна работа.
– Кое, това с Харолд ли?
– Горкият, май в крайна сметка ще трябва да остане тук. Не могат да мобилизират лекарите от болниците, нали? Ще им трябват, ако ни бомбардират. Това ни чака, нали знаеш?
– Да, разбира се – отвърна Урсула нехайно, сякаш обсъждаха времето.
– Ужасно е само като си помислиш – въздъхна отново Памела, остави куките и протегна ръце над глава. – Такъв прекрасен ден. Не мога да повярвам, че това може да е последният нормален ден за дълго време напред.
Урсула трябваше да излезе в отпуск от понеделник. Планирала беше седмица спокойни еднодневни екскурзии – Истбърн и Хейстингс или чак до Бат и Уинчестър, но заради надвисналата война не ѝ беше до пътуване. Внезапно усети пълна апатия при мисълта какво предстои. Целия предиобед беше прекарала на Кенсингтън Хай Стрийт в запасяване – батерии за фенерчето, нова грейка, свещи, кибрит, безкрайно количество черна хартия, консерви боб, картофи, кафе. Купила бе и дрехи, хубава вълнена рокля за осем лири, зелено кадифено яке за шест, чорапи и чифт кафяви кожени туристически обувки, които на вид щяха да изкарат до края на живота ѝ. Беше много горда, че успя да устои на изкушението да купи и жълта вечерна рокля от крепдешин на малки черни лястовички.
– Зимното ми палто е само на две години – каза на Памела, – все си мисля, че ще издържи до края на войната.
– Божичко, искрено се надявам да е така.