– Всичко е толкова ужасно.
– Да. – Памела отряза още сладкиш. – Противно е. Толкова се ядосвам. Войната е лудост. Хапни още сладкиш, моля те. Имаме малко време, докато момчетата са още при Олив. Ще дойдат и ще опоскат всичко като скакалци. Нямам представа как ще се оправим с купоните.
– Ще си в провинцията, може да си направиш градина. Да гледаш пилета. Прасе. Всичко ще е наред.
Натъжи се при мисълта, че Памела ще замине.
– Защо не дойдеш и ти?
– Боя се, че трябва да остана.
– О, чудесно, ето го и Харолд! – възкликна Памела при вида на Харолд с огромен букет далии, увити във влажен вестник.
Тя се надигна да го поздрави, а той я целуна по бузата.
– Недей да ставаш – каза ѝ, после целуна и Урсула и поднесе букета на Памела. – Едно момиченце ги продаваше на един ъгъл в Уайтчапъл. Като в „Пигмалион“. Каза, че били от двора на дядо ѝ.
Крайтън беше подарил веднъж рози на Урсула, но те бързо бяха оклюмали и увехнали. Тя завидя на издръжливите градински цветя на Памела.
– Та така – продължи Харолд, след като си сипа от поизстиналия чай, – вече евакуираме пациентите, които могат да издържат преместването. Утре със сигурност ще обявят война. Сутринта. Вероятно за да могат всички заедно да коленичат в църквата и да се молят за спасение.
– О, да, войните са много християнски – отбеляза саркастично Памела. – Особено ако си англичанин. Имам приятели в Германия – обърна се към Урсула тя. – Добри хора.
– Знам.
– И какво сега, те са ни врагове, така ли?
– Пами, не се ядосвай – каза Харолд. – Защо е толкова тихо, какво си направила с момчетата?
– Продадох ги. – Памела се оживи. – Три на цената на две.
– Защо не пренощуваш тук? – предложи любезно на Урсула Харолд. – Не е хубаво утре да си сама. Ще бъде ужасен ден. Предписания от доктора.
– Благодаря, но вече имам планове.
– Много добре. – Памела отново подхвана плетката си. – Не бива да се държим като че ли е дошъл краят на света.
– Дори и да е дошъл ли? – попита Урсула. Изведнъж съжали, че не си купи жълтата рокля.
Ноември 1940 година
Лежеше по гръб в плитка локва, в началото това не я разтревожи кой знае колко. Най-лошото беше ужасната воня. Комбинация от различни миризми, нито една от които приятна, Урсула се опита да я раздроби на съставните ѝ части. От една страна, бе зловонието на газта (домашна), от друга – тежкият лъх на отпадни води, от който ѝ се повдигаше. Към тях се добавяше влажна стара мазилка и натрошени тухли, следи от човешко обитание – тапети, дрехи, книги, храна, заедно с киселата, странна миризма на тротил. С две думи – основните черти на мъртва къща.
Имаше чувството, че лежи на дъното на дълбок кладенец. През неясния воал на прахоляка различи късче черно небе и изрязан полумесец, който бе забелязала и по-рано вечерта, като бе погледнала през прозореца. Струваше ѝ се много отдавна.
Самият прозорец, или поне рамката, още беше там, далече, далече над нея, определено не на мястото си. Без съмнение беше нейният прозорец, позна пердетата, които се развяваха на вятъра, обгорели парцали. Бяха – макар че вече нищо не беше останало от тях – дебел жакардов брокат от „Джон Люис“, Силви ѝ бе помогнала да ги изберат. Апартаментът на Аргайл Роуд се даваше под наем като обзаведен, но Силви бе обявила пердетата и килимите за „долнопробни“ и бе принудила Урсула да купи нови.
Мили ѝ бе предложила да се нанесе при нея във Филимор Гардънс. Мили още играеше невинни млади девойки и очакваше да премине от Жулиета към Дойката. „Ще е забавно да сме съквартирантки“, бе казала Мили, но Урсула не беше убедена, че нейното разбиране за забавно съвпада с това на Мили. Нерядко се чувстваше доста безинтересна и трезва на фона на бляскавата Мили. Сивогуша завирушка в компанията на синьо рибарче. А и понякога Мили блестеше прекалено ярко.
Това беше точно след подписването на Мюнхенското споразумение и Урсула вече беше започнала връзката си с Крайтън, така че ѝ се стори по-удобно да живее сама. Като погледнеше назад, осъзнаваше, че се е съобразявала с нуждите на Крайтън много повече, отколкото той с нейните, сякаш съществуването на Мойра и момичетата бе по-важно от нейното.
Мислѝ за Мили, каза си, мислѝ за пердетата, мислѝ за Крайтън, ако трябва. За каквото ѝ да е, само не за положението, в което си засега. Особено за газта. Струваше ѝ се особено важно да отклони мислите си от газта.
След като купиха пердетата, Силви и Урсула седнаха да пият чай в заведението на „Джон Люис“, обслужвани от потискащо експедитивна сервитьорка.
– Радвам се – прошепна Силви, – че не ми се налага да бъда друг човек.