– Много те бива да бъдеш себе си – отвърна Урсула, напълно наясно, че думите ѝ можеха и да не се приемат като комплимент.
– Е, правя го от години.
Чаят беше хубав, такъв отдавна вече не се предлагаше в големите магазини. А после „Джон Люис“ беше унищожен, остана само черният беззъб скелет на сградата. („Ужасно!“, бе писала Силви, въздушните нападения над Ийст Енд не я бяха развълнували толкова.) Само няколко дни по-късно магазинът пак отвори, „показа истински боен дух“, казваха всички, но в крайна сметка какво друго оставаше?
Онзи ден Силви бе в добро настроение и двете се бяха сближили по въпроса за пердетата и глупостта на хората, които вярваха, че подписаното от Чембърлейн споразумение има някакво значение.
* * *
Беше много тихо и Урсула се запита дали не са ѝ спукани тъпанчетата. Как бе попаднала тук? Помнеше как поглежда през прозореца – онзи, който сега бе така далече – и вижда тънкия лунен сърп. Преди това седеше на канапето и шиеше, обръщаше яката на една блуза, а радиото беше настроено на немска станция на къси вълни. Посещаваше вечерен курс по немски (опознай врага си), но успяваше да улови само тук-там по някоя грубо звучаща дума (Luftangriffe, Verluste47). Отчаяна от липсата си на знания, бе изключила радиото и бе сложила плоча на Ма Рейни на грамофона. Преди да замине за Америка, Изи ѝ бе завещала колекцията си от плочи, внушителен архив на американски блус изпълнителки. „Вече не ги слушам – бе обяснила Изи. – Мина им времето. Бъдещето е в нещо по-модерно.“ Сега къщата ѝ в Холанд Парк беше затворена, всичко бе покрито с чаршафи. Омъжила се бе за известен драматург и през лятото се бяха пренесли в Калифорния.
(„Страхливци, и двамата“, отсъди Силви. „Не знам – бе отвърнал Хю. – Мисля си, че ако можех да прекарам войната в Холивуд, нямаше да откажа.“)
– Чувам, че слушате хубава музика – каза веднъж на Урсула госпожа Апълярд на стълбището. Стената между апартаментите им беше тънка като хартия.
– Съжалявам, ако съм ви пречила – отвърна Урсула, макар че можеше да добави, че чува бебето на госпожа Апълярд да се къса от рев по цял ден и цяла нощ и това наистина ѝ пречи. Бебето беше на четири месеца и едро за възрастта си, дебело и червенобузо, сякаш бе изсмукало жизнените сили на майка си.
Самата госпожа Апълярд – придатък на заспалото в ръцете ѝ, подпряло глава на рамото ѝ бебе, махна пренебрежително.
– Не се тревожете, не ми пречи.
Тя беше по източноевропейски мрачна, сигурно беше бежанка, макар че английският ѝ беше безгрешен. Господин Апълярд бе изчезнал преди няколко месеца, сигурно бе отишъл доброволец, но Урсула не беше питала, тъй като се виждаше (и се чуваше), че бракът им не е щастлив. Госпожа Апълярд беше бременна, когато той замина и доколкото Урсула знаеше (и чуваше), не се беше връщал да види врещящото си чедо.
Госпожа Апълярд явно е била красива навремето, но от ден на ден ставаше по-слаба и по-тъжна, докато накрая сякаш единствено товарът на бебето и неговите нужди я свързваха с живота.
В общата баня на първия етаж имаше емайлирана кофа, в която вечно киснеха мръсни пелени, които чакаха да бъдат попарени в тенджера на печката с два котлона. На съседния котлон обикновено се мъдреше тенджера зеле и може би в резултат на това паралелно варене около госпожа Апълярд винаги се носеше слаб мирис на гниещи зеленчуци и влажно пране. Урсула го познаваше, това беше мирисът на бедността.
Госпожиците Несбит, свили гнездо на най-горния етаж, съвсем нормално за стари моми се вълнуваха силно от госпожа Апълярд и нейното бебе. Лавиния и Рут Несбит живееха в таванските стаи („под стрехите, като две лястовички“, цвърчаха те). Спокойно можеха да са близначки, предвид колко малка беше разликата между двете, и Урсула трябваше да полага неимоверни усилия, за да запомни коя коя е.
Бяха се пенсионирали отдавна – и двете бяха работили като телефонистки в „Хародс“ – и бяха доста спестовни, единственият им лукс бе внушителна колекция дрънкулки, купувани предимно в „Улуъртс“ в обедната почивка. Техният апартамент миришеше различно от този на госпожа Апълярд, на лавандулова вода и полир „Маншън Хауз“ – миризмата на стари дами. Урсула понякога пазаруваше и на сестрите, и за госпожа Апълярд. Последната стоеше винаги готова на вратата с приготвена точна сума (знаеше цените на всичко) и учтиво „благодаря“, докато сестрите Несбит вечно се опитваха да я прилъжат със слаб чай и престояли бисквити.
Под тях, на втория етаж, живееше господин Бентли („странна птица“ по всеобщо мнение), чийто апартамент миришеше (подобаващо) на пушената треска, която вареше в мляко за вечеря, а в апартамента до него беше сдържаната госпожица Хартнел (чийто апартамент пък на нищичко не миришеше), която беше икономка в хотел „Хайд Парк“ и съответно беше доста строга, сякаш всичко наоколо не отговаряше на изискванията ѝ. Урсула имаше чувството, че никога няма да е в състояние да отговори на високите стандарти на госпожица Хартнел. „Преживяла е тежко любовно разочарование“, довери ѝ Рут Несбит, потупвайки гърдите си с нежната си длан, сякаш и нейното крехко сърце се канеше всеки момент да я напусне и да се отдаде на някой неподходящ. И двете госпожици Несбит бяха безкрайно сантиментални, макар никога да не бяха изпитвали огъня на любовта. За сметка на това госпожица Хартнел изглеждаше по-скоро способна да разбива сърца, отколкото самата тя да страда от разбито сърце.