– И аз имам няколко плочи – каза госпожа Апълярд заговорнически. – Само че, уви, нямам грамофон.
Това „уви“ изглеждаше натоварено с трагедията на един цял откъснат континент. Едва успяваше да носи отредената му тежест.
– Заповядайте да ги пуснете на моя – отвърна Урсула с надеждата изтормозената госпожа Апълярд да не приеме предложението. Зачуди се каква ли музика има. Едва ли беше нещо жизнерадостно.
– Брамс – отговори на неизречения въпрос госпожа Апълярд. – И Малер.
Бебето се размърда неспокойно, сякаш идеята за Малер не му допадаше. Винаги когато я срещнеше на стълбището, бебето спеше. Сякаш имаше две различни бебета: едно вътре в апартамента, което не спираше да плаче, и едно навън, което спеше като заклано.
– Бихте ли подържали Емил за момент, за да извадя ключа? – попита госпожа Апълярд и без да изчака отговор, ѝ връчи тежкия вързоп.
– Емил – прошепна Урсула.
Не се беше замисляла, че може да има име. Както обикновено, Емил беше облечен като за арктическа зима, с пелени и гумени гащи, гащеризони и най-различни плетени дрешки с връзки и без връзки. Урсула беше свикнала с бебета, двете с Памела се бяха грижили за Теди и Джими със същия ентусиазъм, с който осиновяваха кученца, котенца и зайчета, освен това бе любимата леля на момчетата на Памела, но бебето на госпожа Апълярд беше от по-непривлекателните. Бебетата на семейство Тод ухаеха сладко на мляко, бебешка пудра и свежест от съхналите на слънце дрехи, докато Емил миришеше на вкиснато.
Госпожа Апълярд затършува за ключовете в голямата си изтъркана чанта, която сякаш също идваше от някоя далечна страна в другия край на Европа (за която Урсула очевидно нищо не знаеше). С тежка въздишка госпожа Апълярд най-сетне ги намери на дъното на чантата. Сякаш усетило близостта на прага, бебето започна да се гърчи в ръцете на Урсула, може би се приготвяше да се преобрази в ревящия си двойник. Отвори очи и я погледна враждебно.
– Благодаря ви, госпожице Тод. – Госпожа Апълярд си прибра бебето. – Приятно ми беше да си поговорим.
– Урсула, моля, наричайте ме Урсула.
– Ерика – каза след кратко колебание госпожа Апълярд, – Е-р-и-к-а.
Вече повече от година бяха съседки, но това бе първият случай на проява на някаква близост.
Почти веднага щом вратата се затвори, бебето нададе обичайния си вой. „Да не би да го боде с карфици?“, бе писала Памела. Самата тя раждаше кротки бебета. „Като цяло озверяват някъде към втората година.“ Родила бе поредното момче Джералд малко преди Коледа. „Другият път повече късмет“, ѝ пожела Урсула, като я видя. Взела бе влака на север, за да види новото попълнение, дълго и уморително пътуване, прекарано предимно във вагона на охраната на иначе пълния с войници влак. Подложена бе на непрекъснат порой двусмислени подмятания, който в началото ѝ бе забавен, но накрая стана отегчителен. „Не бих ги нарекла галантни рицари“, каза тя на Памела, когато най-сетне пристигна след последния етап, преодолян с магарешка каруца. Сякаш времето се бе върнало няколко века назад, а може би беше попаднала и в друга страна.
Пами бе ужасно отегчена от глупавата война и от затворения живот с толкова много момчета, „все едно съм възпитателка в момчешки пансион“. Джанет се бе оказала „доста мързелива“ (освен че вечно се оплаквала и хъркала). „Човек очаква повече от една дъщеря на викарий – бе писала Памела, – макар че един господ знае защо.“ Напролет се беше се върнала във Финчли, но от началото на въздушните нападения се беше оттеглила заедно с челядта си във Фокс Корнър, въпреки по-раншните си опасения относно Силви. Харолд беше зачислен към болница „Сейнт Томас“. Сестринската сграда там била бомбардирана преди две седмици и загинали пет сестри. „Всяка нощ е ад“, бе писал той. Абсолютно същото беше казал и Ралф.
Ралф! Разбира се, Ралф. Урсула съвсем го беше забравила. Той също живееше на Аргайл Роуд. Дали не беше при нея, когато падна бомбата? Урсула завъртя с усилие глава, сякаш щеше да го намери сред развалините. Не видя никого, сама беше. Сама и заклещена под изпочупени трегери и покривни греди, прахолякът се уталожваше наоколо, в устата ѝ, в ноздрите, в очите. Не, Ралф вече беше излязъл, когато сирените завиха.