Какво означаваше това? Да не би Морис да знаеше за Крайтън?
– Личният ти живот не е личен, докато сме във война. – Той я погледна презрително. – И защо учиш немски? Да не чакаш да ни окупират? Готвиш се да посрещнеш врага с отворени обятия?
– Нали ме обвиняваше, че съм комунистка, а не фашистка – отвърна ядосано Урсула.
(„Какъв гадняр – бе казал Памела. – Просто изпитва ужас от всичко, което може да го постави в лоша светлина. Не че го защитавам. Опазил ме господ.“)
* * *
От дъното на кладенеца Урсула виждаше, че по-голямата част от тънката стена между нейния апартамент и този на госпожа Апълярд е няма. Погледна нагоре през начупените дъски и греди и видя една рокля, увиснала безжизнено на корниз за картини. Корнизът беше от всекидневната на семейство Милър на приземния етаж, Урсула разпозна тапета на бледи, прецъфтели рози. Лавиния Несбит беше облечена в същата рокля, макар че тогава роклята беше бледозелена (и точно толкова провиснала). Сега беше в сив оттенък на прахоляк и се бе пренесла един етаж по-надолу. На няколко метра от главата ѝ се търкаляше собственият ѝ чайник, голям кафяв чайник, който се беше оказал ненужен във Фокс Корнър. В момента нищо не си беше на мястото, включително и самата тя.
Да, Ралф беше дошъл на Аргайл Роуд. Бяха хапнали – хляб и сирене – с бутилка бира. После тя беше решила кръстословицата от вчерашния „Телеграф“. Неотдавна се бе принудила да си купи очила за далекогледство, доста грозни. Едва когато ги донесе у дома осъзна, че са почти същите като тези на едната госпожица Несбит. И нейната ли съдба щеше да е същата, запита се, взряна в отражението си в огледалото над камината. И тя ли щеше да остане стара мома? За подигравка на момчета и момичета49. И възможно ли беше да си стара мома, след като си носила алената буква? Вчера, докато беше навън да изяде сандвича си в парка „Сейнт Джеймс“, на бюрото ѝ се беше появил тайнствен плик. Щом видя името си, изписано с почерка на Крайтън (той имаше изненадващо красив почерк), тя скъса писмото на парченца и го хвърли в кошчето, без дори да го погледне. После, докато останалите се трупаха около количката с чай, тя извади парчетата и ги нареди на бюрото.
Изгубил съм си златната табакера. Сещаш се коя, подаръка от баща ми след Ютланд. Случайно да е останала при теб?
Твой К.
Само дето никога не е бил неин. Точно обратното, той принадлежеше на Мойра. (Или може би на Адмиралтейството.) Хвърли парчетата обратно в кошчето. Табакерата беше в чантата ѝ. Намерила я беше под леглото няколко дни, след като той я напусна.
– За какво си мислиш? – попита Ралф.
– За нищо особено.
Ралф се беше протегнал до нея, подпрял глава на облегалката на канапето, а краката му лежаха в скута ѝ. Изглеждаше заспал, но измърморваше отговор всеки път, когато го попиташе нещо по кръстословицата. „Ролан за Оливър?“ „Може би „паладин“?“
Вчера ѝ се случи нещо много странно. Беше в метрото, не го обичаше, преди бомбардировките навсякъде ходеше с колело, но сега беше трудно при толкова много стъкла и развалини по улиците. Пак решаваше кръстословицата в „Телеграф“, като се опитваше да не мисли за това, че е под земята. Повечето хора се чувстваха в безопасност в метрото, но тя се чувстваше като в затвор. Няколко дни по-рано беше паднала бомба върху една станция, взривната вълна бе тръгнала по тунелите и резултатът беше ужасен. Не беше сигурна, че вестниците го бяха оповестили, щеше да е деморализиращо.
Мъжът, който седеше до нея в метрото, изведнъж се наведе – тя се отдръпна, – кимна към наполовина попълнената кръстословица и каза: „Доста ви бива. Може ли да ви дам визитката си? Ако искате, наминете. Набирам умни момичета“. Не се съмнявам, помисли си Урсула. Той слезе на Грийн Парк и докосна шапка за довиждане. Адресът върху картичката беше на „Уайтхол“, но тя я изхвърли.
Ралф изтръска две цигари от пакета и ги запали. Подаде ѝ едната.
– Умница си ми ти.
– Горе-долу. Затова съм в отдел „Разузнаване“, а ти си при картографите.
– Ха-ха, не само умна, ами и забавна.
Между тях съществуваше непринудено другарство, бяха повече приятели, отколкото любовници. Уважаваха другия и не изискваха твърде много. Помагаше и това, че и двамата работеха в министерството. За един куп неща не се налагаше да си дават обяснения. Той докосна ръката ѝ.
– Как си?
– Много добре, благодаря.
Ръцете му все още бяха ръцете на архитект, какъвто е бил преди войната, не бяха пострадали от сражения. Работел далеч от боевете като топограф, надвесен над карти и снимки, не очаквал да участва в бой, да гази мръсна, мазна, кървава морска вода и да го обстрелват от всички страни. (В крайна сметка бе решил да поговори още малко за случилото се в Дюнкерк.)