Задържа и бебето при себе си. Огънят се бе разгорял и ярката снежна светлина от прозореца изглеждаше едновременно ободряваща и малко злокобна. Снегът навяваше срещу стените на къщата, притискаше се о тях, затрупваше ги. Намираха се като в пашкул. Представяше си как Хю с геройски усилия прокопава тунел, за да стигне до дома. Вече три дни го нямаше, търсеше сестра си Изобел. Вчера (колко отдавна ѝ се струваше) от Париж бе пристигнала телеграма ЖЕРТВАТА Е ЗАБЕЛЯЗАНА ТОЧКА АЗ ПРЕСЛЕДВАМ ТОЧКА, макар той да не си падаше по лова. Сигурно очакваше отговор. Какво да му каже? Нещо кодирано. Хю обичаше загадки. БЯХМЕ ЧЕТИРИМА ТОЧКА НЯМА ТЕ И ПАК СМЕ ЧЕТИРИМА (Бриджит и госпожа Глоувър не влизаха в сметките на Силви). Или нещо по-прозаично. БЕБЕТО СЕ РОДИ ТОЧКА ВСИЧКО Е НАРЕД ТОЧКА. Наистина ли? Всичко ли е наред? Бебето за малко да умре. Да се задуши. Ами ако му е станало нещо? Тази вечер бяха победили смъртта. Кога ли тя щеше да си отмъсти?
Силви най-накрая заспа и сънува, че се е преместила в нова къща и търси децата, броди из непознати стаи, вика ги, но знае, че те са изчезнали завинаги и няма да ги намери. Събуди се сепнато и с облекчение видя, че поне бебето е още до нея сред огромното белоснежно поле на леглото. Бебето. Урсула. Силви бе намислила името предварително, ако се окажеше момче, щеше да е Едуард. Имената на децата бяха нейна работа, на Хю явно му беше все едно как ще се казват, макар че сигурно щеше да възрази, ако тя преминеше границата. С Шехерезада. Или пък с Гуиневир.
Урсула отвори мътните си очи и сякаш се вгледа в оклюмалото кокиче. „Люли-люли, бебе“, затананика Силви. Колко спокойна бе къщата. И колко измамно беше това усещане. Човек може да загуби всичко само за миг, едно спъване и...
– Мрачните мисли трябва да се избягват на всяка цена – обясни тя на Урсула.
Война
Юни 1914 година
Господин Уинтън, Арчибалд, бе забил триножника в пясъка и се мъчеше да нарисува морски пейзаж с лазурносини и зелени петна – пруско и кобалтово синьо и зелено „Виридиан“ и „Тере Верте“. Мацна две доста размазани чайки в небето, което се сливаше с вълните под него. Представи си как се прибира у дома и показва картината с думите: „Малко в стила на импресионистите“.
Господин Уинтън бе ерген и старши чиновник във фабрика за игли в Бирмингам, но по природа бе романтик. Членуваше в клуб по колоездене и всяка неделя се опитваше да избяга от задушливия смог на Бирмингам, а годишния си отпуск прекарваше на морския бряг, за да диша здравословен въздух и цяла седмица да се изживява като художник.
Зачуди се дали да не сложи и няколко фигури в картината, да ѝ придаде малко живот и „движение“, както го насърчаваше преподавателят от вечерното училище (ходеше на курс по изобразително изкуство). Двете момиченца на брега щяха да свършат работа. Заради шапките не се налагаше да рисува лицата им, а той и без това не беше усвоил още това умение.
* * *
– Хайде да отидем да прескачаме вълните – предложи Памела.
Урсула се задърпа.
– Не искам.
Сестра ѝ я хвана за ръката и я завлече във водата.
– Хайде, не се противи.
С всяка крачка притеснението на Урсула растеше, накрая цялата се беше изпотила от страх. Памела обаче се засмя и се затича през водата, като вдигаше пръски, така че на нея не ѝ оставаше нищо друго, освен да я последва. Опита се да измисли нещо, което би накарало Памела да се върне на брега – карта на заровено съкровище, мъж с кученце, – но беше твърде късно. Една огромна вълна се издигна и се накъдри над главите им, помете ги и ги запрати дълбоко във водния свят.
* * *
Силви откъсна очи от книгата и с изненада видя мъж, непознат, който вървеше към нея по пясъка, понесъл момичетата ѝ под мишница, сякаш бяха гъски или пилета. Децата бяха вир-вода и плачеха.
– Влязоха навътре – каза мъжът. – Ще се оправят.
Почерпиха спасителя господин Уинтън, чиновник („старши“), с чай и сладкиши в хотел с изглед към морето.
– Най-малко това мога да направя – рече Силви. – Обувките ви са съсипани.
– Няма нищо – отвърна господин Уинтън скромно.
– О, не, голямо нещо е!
* * *
– Радвате ли се, че сте отново у дома? – попита ги грейнал Хю на перона.
– Ти радваш ли се, че сме тук? – отвърна Силви нападателно.
– У дома ви чака изненада.
Силви не обичаше изненади, всички го знаеха.
– Опитайте се да отгатнете!
Предположиха, че е куче, доста далеч от генератора „Петерс“, който Хю бе поръчал да монтират в мазето. Всички се втурнаха по стръмното каменно стълбище и се вторачиха в мазното му боботещо туловище и редиците стъклени акумулатори.
– Да бъде светлина – каза Хю.