Ако знаех, че така ще спася Теди, помисли си Урсула. Не само Теди, разбира се, целия свят. Теди беше кандидатствал за Кралските военновъздушни сили ден след обявяването на войната. Дотогава работеше в малка ферма в Сафък. След Оксфорд бе учил година в селскостопански колеж, а после бе работил в различни ферми и малки стопанства из страната. Твърдеше, че иска да натрупа опит, преди да си вземе свое място. („Фермер?“, продължаваше да недоумява Силви.) Не искал да е като онези идеалисти, които проповядват връщане към земята и накрая се озовават затънали до колене в калта с болнави крави, измрели агнета и толкова слаби реколти, че не си струва да се събират. (Изглежда, беше работил на такова място.)
Теди продължаваше да пише поезия. „Поет-земеделец, а? – бе казал Хю. – Като Вергилий. Ще очакваме от теб нови „Георгики“.“ Урсула се чудеше дали от Нанси би излязла фермерска съпруга. Нанси беше много умна, занимаваше се с научноизследователска работа в Кеймбридж, по-точно с някоя от тайнствените и изумителни страни на математиката. („Нищичко не разбирам“, твърдеше Теди.) А сега детската му мечта да стане пилот съвсем неочаквано се бе оказала постижима. За момента беше в безопасност в Канада в школата за подготовка, където се учеше да лети, и изпращаше у дома писма колко много храна има и колко е хубаво времето, от което Урсула позеленяваше от завист. Щеше ѝ се той да остане там завинаги, далече от всякакви опасности.
* * *
– Как стигнахме до хладнокръвно убийство на бебета? – попита Урсула и многозначително кимна към стената, от съседния апартамент долиташе воят на Емил. – Ето нà!
– Тази вечер не е толкова зле – засмя се Ралф. – Аз бих се побъркал, ако моите деца вдигат такава врява.
Странно, че каза „моите деца“, а не „нашите деца“. Още по-странно бе, че изобщо мислеха за деца във времена, когато не бе сигурно дали изобщо ще има бъдеще. Урсула се изправи рязко.
– Скоро ще започнат.
В началото на войната си казваха, че все пак бомбардировачите не могат да идват всяка нощ, но сега знаеха, че са сгрешили. („Животът завинаги ли ще бъде такъв – бе писала на Теди тя, – непрестанен тормоз с бомби?“) Петдесет и шеста поредна нощ, наистина започваше да ѝ се струва възможно да няма край.
– Като куче си – отвърна Ралф. – Отдалече надушваш нападателите.
– По-добре ми се довери и тръгвай. Иначе ще трябва да слезеш в Черната яма51 на Калкута, която толкова мразиш.
На приземния етаж на къщата на Аргайл Роуд живееше огромното семейство Милър, което по сметки на Урсула наброяваше поне четири поколения. Под тях бе мазето, което останалите обитатели на къщата използваха като скривалище. Беше истински лабиринт, мухлясало, неприятно място, пълно с паяци и буболечки, което ставаше ужасно претъпкано, когато всички се съберяха, особено когато семейство Милър довличаха и кучето си, рошав мелез на име Били. Освен това трябваше да търпят и плача и воплите на Емил, когото си предаваха от ръце на ръце подобно на нежелан товар в напразни опити да го успокоят.
За да направи мазето „уютно“ (каквото то поначало не би могло да бъде), господин Милър беше залепил няколко репродукции с „класически произведения на английското изкуство“ по затрупаните с чували пясък стени. Репродукциите – „Каруца със сено“, „Господин и госпожа Ендрюс“ на Гейнсбъро (колко доволни изглеждаха само) и „Балончета“ (по мнение на Урсула възможно най-отвратителната творба на Миле) – като че ли бяха изрязани от някоя скъпа енциклопедия. „Култура“, бе заявил господин Милър с мъдро кимване. Урсула се запита какво би избрала самата тя от „английското изкуство“. Може би Търнър, размазаните, неясни творби от късния му период. Те обаче най-вероятно нямаше да допаднат на семейство Милър.
* * *
Зашила бе яката на блузата. Изключила бе „бурята и натиска“ на радиото и вместо това слушаше Ма Рейни, която пееше „Ей, идва тъгата“, противоотрова на първичните чувства, които се лееха от радиото. Освен това бе хапнала хляб и сирене с Ралф, опитала се бе да реши кръстословицата, после го бе изпратила набързо с целувка. След това беше изгасила лампата и бе дръпнала черната хартия, за да го види как се отдалечава по Аргайл Роуд. Въпреки накуцването (или по-скоро заради него) Ралф имаше бодра походка, сякаш очакваше да попадне на нещо интересно. Напомняше ѝ за Теди.
Той знаеше, че го наблюдава, но не се обърна, само вдигна ръка в безмълвен поздрав и потъна в тъмнината. Все пак имаше малко светлина, ярка месечина и тук-там бледи звезди, сякаш някой бе подхвърлил шепа диамантен прах в тъмното. „На своя трон Луна щастлива свети сред хоровод от звездочели феи“, макар че Кийтс най-вероятно имаше предвид някоя пълна луна, докато тази над Аргайл Роуд повече приличаше на луна-придворна дама. Беше изпаднала в – доста жалко – поетично настроение. Сигурно заради войната, помисли си, беше ѝ трудно да намери думи за нея.