Бриджит все казваше, че да се гледа луната през стъкло, носи лош късмет, така че Урсула пусна хартията и придърпа плътно пердетата.
Ралф беше безразсъден. Казваше, че след Дюнкерк се чувствал недосегаем за внезапна насилствена смърт. Урсула обаче бе на мнение, че по време на война, когато човек е заобиколен от безброй възможности да загине от внезапна насилствена смърт, шансовете се променят и никой от нищо не може да бъде защитен.
Както бе предположила, воят започна, последван от гърмежа на оръдията в Хайд Парк и грохота на първите бомби, отново над пристанището, ако се съдеше по звука. Тя мигом се стегна, грабна фенерчето от куката на стената, където то висеше като свещена реликва, и книгата, която също държеше до вратата. Тази беше „книгата за скривалището“ –„На път към Суан“. Тъй като краят на войната не се виждаше, Урсула бе решила, че е време да се захване с Пруст.
Самолетите бръмчаха в небето, чу страшното свистене на падаща бомба, после мощното тупване при приземяването ѝ. Понякога експлозиите звучаха много по-близо, отколкото бяха всъщност. (Колко бързо човек става експерт в неподозирани области.) Урсула затърси костюма за скривалището. Облечена бе в доста тънка рокля, а в мазето беше студено и влажно. Костюмът ѝ беше купен от Силви, която бе отскочила до Лондон малко преди началото на бомбардировките. Излязоха да се разходят по Пикадили, Силви забеляза реклама на витрината на „Симпсънс“ за „индивидуално изработени костюми за бомбоубежище“ и настоя да влязат да ги пробват. Урсула не можеше да си представи майка си в скривалище, да не говорим в такъв костюм, но дрехата, или по-скоро униформата, допадна на Силви. „Идеална за почистване на кокошарника“, бе заявила тя и бе купила по един и за двете.
Следващият мощен взрив прозвуча още по-силно и Урсула се отказа да търси костюма и грабна изплетеното от Бриджит вълнено одеяло. („Мислех да го изпратя на Червения кръст – бе ѝ писала Бриджит със закръгления си ученически почерк, – но после реших, че на теб може да ти свърши по-добра работа.“) „Виждаш ли, дори в собственото ми семейство ме смятат за бежанка“, писа Урсула на Памела.
На стълбите се размина със сестрите Несбит.
– Ох, на лошо е, госпожице Тод – засмя се притеснено Лавиния, – като се срещаме така на стълбите.
Урсула слизаше, а те се качваха.
– Отивате в грешната посока – отбеляза тя.
– Забравих си плетката – отвърна Лавиния. Беше се закичила с брошка във формата на черна котка. За око проблясваше малък изкуствен диамант.
– Започнала е панталонче за бебето на госпожа Апълярд – обясни Рут. – В техния апартамент е много студено.
Урсула се зачуди с още колко дрехи може да бъде навлечено горкото дете, преди да заприлича на овца. Не на агънце. Нищо миловидно нямаше в отрочето на Апълярд. Така де, Емил.
– Тогава побързайте.
* * *
– Привет, привет, цялата банда е вече тук – рече господин Милър, докато се точеха един след друг в мазето.
Сбирщина вехти столове и матраци изпълваха влажното пространство. Имаше две стари походни легла, които господин Милър бе домъкнал отнякъде и на които бяха убедили сестрите Несбит да положат старите си кости. Но тъй като сега двете сестри ги нямаше, кучето Били се беше настанило на едното. Разполагаха и с малък спиртник и печка на парафин „Аладин“ – на Урсула те се струваха изключително опасни, предвид бомбардировките. (Семейство Милър бяха безметежно жизнерадостни пред лицето на опасността.)
Проверката на присъстващите беше почти завършила – госпожа Апълярд и Емил, странната птица господин Бентли, госпожица Хартнел и пълният комплект семейство Милър. Госпожа Милър изказа загриженост за местонахождението на сестрите Несбит и господин Милър предложи да отиде да ги доведе („барабар с идиотската плетка“), но точно в този момент ужасна експлозия разтърси мазето. Съгласно указанието на Хю Урсула се хвърли на земята с ръце на главата, грабвайки най-близкото момченце на семейство Милър („Ой, пусни ме!“). Приведе се тромаво над него, но то се измъкна.
Всичко утихна.
– Не беше нашата къща – каза презрително момчето и изпъчи гърди, за да възстанови нараненото си мъжко достойнство.