Госпожа Апълярд също се беше хвърлила на пода, бебето бе скрито под нея. Госпожа Милър бе прегърнала не някое от чедата си, а стара тенекиена кутия от карамелени бонбони „Фарас Харогейт“, в която се намираха спестяванията ѝ и застрахователните полици.
– Това ние ли бяхме? – попита с малко по-изтънял от обичайното глас господин Бентли.
Не, помисли си Урсула, иначе щяхме да сме мъртви. Тя седна отново на един от паянтовите дървени столове, осигурени от господин Милър. Усещаше ударите на сърцето си, бумтеше силно. Цялата трепереше, зави се с одеялото от Бриджит.
– Мда, момчето е право – каза господин Милър, – май беше Есекс Вилас.
Господин Милър бе убеден, че може да познае къде са паднали бомбите. Изненадващото бе, че често се оказваше прав. Цялото му семейство беше „на ти“ с езика на войната, както и с духа ѝ. Можеше да я понесе. („Но ние не само понасяме, а и нанасяме удари, нали? – писа Памела. – Ще рече човек, че нямаме капка кръв по ръцете си.“)
„Гръбнакът на Англия“, бе отбелязала Силви след първата си (и последна) среща с тях. Госпожа Милър ги бе поканила в кухнята на чаша чай, но Силви бе все още ядосана заради пердетата и килимите в апартамента на Урсула, за което обвиняваше госпожа Милър, тъй като по погрешка я смяташе за хазяйката. (Отказваше да слуша обясненията на Урсула.) Силви се държеше като херцогиня на посещение в колибата на някой от арендаторите си. Урсула си представяше как госпожа Милър казва на съпруга си след това: „Фръцла!“.
Бомбардировката вече беше в разгара си, чуваха думкането на големите бомби, свистенето на шрапнелите и гърмежа на близката противовъздушна артилерия.
От време на време стените на мазето потреперваха с всяко бум-тряс-дум от сипещите се бомби. Емил виеше, кучето Били виеше, няколко от по-дребните деца на семейство Милър виеха. Всички в абсолютна дисхармония, неприятен контрапункт на неспирните Donner und Blitzen52 на Луфтвафе. Ужасна, безкрайна буря. „Отзад отчаяние, напреде – смърт.“53
– Брей, тази вечер старият Фриц май наистина е решил да ни вземе ума – подхвърли господин Милър и спокойно намести лампата, сякаш лагеруваха в гората.
Той отговаряше за бойния дух в мазето. И той като Хю бе оцелял в окопите и твърдеше, че не го е страх от швабите. Бяха цял клуб – Крайтън, Ралф, господин Милър, та дори и Хю, – които бяха преминали изпитанието от огън, кал и вода и смятаха, че се случва веднъж в живота.
– Какви ги върши старият Фриц, а? – рече господин Милър, за да успокои едно от по-малките деца. – Опитва се да ми попречи на съня, а?
Германците винаги идваха поединично за него в лицето на Фриц, Ото, Херман, Ханс. Понякога и самият Адолф летеше пет километра над тях и хвърляше бомби.
Госпожа Милър (Доли), въплъщение на победата на опита над надеждата (за разлика от съпруга си), раздаваше „подкрепления“ – чай, какао, бисквити и хляб с маргарин. Семейство Милър, семейство с либерален морал, бяха винаги добре снабдени благодарение на Рене, най-голямата дъщеря, която имаше „връзки“. Рене беше на осемнайсет, жена във всяко едно отношение, а очевидно и без никакви задръжки. Госпожица Хартнел даваше ясно да се разбере, че според нея Рене има много недостатъци, макар че това не ѝ пречеше да се включва в похапването, което те осигуряваха. Урсула имаше чувството, че едно от по-малките деца е всъщност на Рене, а не на госпожа Милър, но по чисто прагматични причини е било приобщено към голямото семейство.
„Връзките“ на Рене бяха с доста съмнителни типове, преди няколко седмици Урсула я беше видяла в бара на хотел „Чаринг Крос“ да отпива елегантно от чаша джин в компанията на изтупан и доста богат на вид мъж, на който на челото му пишеше „черноборсаджия“. „Какъв мазник“, бе се засмял Джими. Джими, бебето, родено в чест на мира след войната, която трябваше да сложи край на всички войни, се готвеше да участва в поредната. Имаше няколко дни отпуск от армейското обучение и двамата се бяха сгушили в „Чаринг Крос“, тъй като на Странд обезопасяваха неизбухнала бомба. Чуваха как гърмят поставените на лафети между Воксхол и Уотърлу оръдия – бум-бум-бум, – но бомбардировачите изглежда преследваха други цели и отминаха.
– Никога ли не спират? – попита Джими.
– Май не.
– В армията е по-безопасно – засмя се той.
Беше предпочел да е редник, макар да му бяха предложили офицерски чин. Искал да бъде „едно от момчетата“. („Все някой трябва да е и офицер, нали? – беше се зачудил Хю. – По-добре да е някой по-интелигентен.“) Джими обаче държеше да събере впечатления от първа ръка. Мечтаел да стане писател и войната била най-добрата възможност да зърне висотите и паденията на човека. („Писател? – възкликна Силви. – Боя се, че злата фея е люляла люлката му.“ Имаше предвид Изи, поне според Урсула.)