Радваше се, че са заедно. Джими изглеждаше страхотно в униформа и го пускаха навсякъде, дори и в долнопробните дупки по Дийн Стрийт и Арчър Стрийт, които повдигаха въпроса какво ли търсеше брат ѝ по тези места. Отговора на въпроса за човешкото състояние, отвърна той. Забавляваха се, даже малко се напиха и това ѝ подейства доста освежаващо след криенето в мазето на семейство Милър.
– Обещай, че няма да загинеш – каза му тя, докато опипваха пътя си по Хеймаркет като слепци и слушаха как недалеч от тях продължават да избухват взривове.
– Ще се постарая.
* * *
Беше ѝ студено. От водата, в която лежеше, ѝ ставаше още по-студено. Трябваше да се размърда. Можеше ли да помръдне? Явно не. Колко време бе лежала тук? Десет минути? Десет години? Времето бе спряло. Сякаш всичко бе спряло. Останала бе само ужасната миризма. Намираше се в мазето. Знаеше че е така, защото виждаше репродукцията на „Балончета“, която като по чудо бе все още залепена на един от чувалите с пясък близо до главата ѝ. Нима щеше да умре с тази баналност пред очите си? В този момент обаче баналността ѝ се стори за предпочитане пред ужасната гледка, която се разкри до нея. Страховит призрак, черни очи върху сиво лице и рошава коса, се опитваше да се добере до нея.
– Виждали ли сте бебето ми? – попита призракът.
Урсула бавно проумя, че това не е призрак. Беше госпожа Апълярд, лицето ѝ беше покрито с мръсотия и прах, нашарено от кръв и сълзи.
– Виждали ли сте бебето ми?
– Не – прошепна Урсула, устата ѝ беше пресъхнала и пълна с мръсотия.
Тя затвори очи и когато отново ги отвори, госпожа Апълярд беше изчезнала. Може би си е въобразила, може би не е на себе си. А може би наистина бе видяла призрака на госпожа Апълярд и двете се намираха в някакво пусто преддверие на ада.
Вниманието ѝ отново бе привлечено от роклята на Лавиния Несбит, която висеше от корниза за картини на семейство Милър. Само че това не беше роклята на Лавиния Несбит. Роклите нямаха ръце. Не ръкави, ръце. С длани и пръсти. Нещо на роклята намигна на Урсула, малко котешко око, уловило лунен лъч. Тялото на Лавиния Несбит, без глава и крака, висеше от корниза за картини на семейство Милър. Беше толкова абсурдно, че я напуши смях. Не се разсмя обаче, защото в този момент нещо се размести – греда или част от стената – и я поръси дъжд от подобен на талк прах. Сърцето ѝ заби оглушително. Наранено, бомба с часовников механизъм, готова да избухне.
Едва сега за пръв път усети паника. Никой нямаше да дойде да ѝ помогне. Не можеше да чака помощ от обезумелия призрак на госпожа Апълярд. Щеше да умре сама в мазето на Аргайл Роуд в компанията единствено на „Балончета“ и обезглавената Лавиния Несбит. Ако Хю беше тук или пък Теди, или Джими, дори Памела, щяха да се борят до последно да я извадят, да я спасят. Тях щеше да ги е грижа. Само че тук нямаше никой, когото да го е грижа. Чу се да мяучи като ранена котка. Толкова ѝ беше жал за самата нея, сякаш беше някой друг.
* * *
– Е, мисля, че по една чаша какао ще ни дойде добре – бе казала госпожа Милър.
Господин Милър пак се тюхкаше за сестрите Несбит, а Урсула, която вече едва издържаше в претъпканото мазе, скочи от паянтовия стол.
– Ще отида да ги потърся.
Точно в този миг свистенето и виенето оповестиха пристигането на поредната бомба. Последва чутовен гръм и оглушителен трясък, стената на ада внезапно се пропука и отвътре изскочиха всички демони, а след това Урсула усети как нещо се опитва да я придърпа и всмуче цялата, вътрешностите ѝ, дробовете, сърцето и стомахът, дори очните ябълки напираха да изскочат от тялото. „Поздравй последния ден, деня на вечността.“54 Това е краят, помисли си тя. Ето така ще умра.
* * *
В тъмнината, почти до ухото ѝ, се чу глас, мъжки глас.
– Хайде сега, госпожице, да видим дали можем да ви извадим оттук.
Урсула виждаше лицето му, мръсно и потно, сякаш бе прокопал тунел, за да стигне до нея. (Навярно точно така и беше.) Изненада се, че го позна. Беше един от местните доброволци, отскоро беше тук.
– Как се казвате, госпожице? Можете ли да ми кажете?
Тя прошепна името си едва-едва.
– Ури? – попита той. – Я пак. Мери? Сузи?
Не искаше да умира като Сузи. Какво значение имаше всъщност?
– Бебе – отрони тя.
– Бебе? – повтори рязко той. – Имате бебе?
Отдръпна се леко и извика нещо на някого. Чуха се и други гласове и Урсула осъзна, че хората са повече. Онзи потвърди мисълта ѝ:
– Всички сме тук, за да ви извадим. Момчетата от газовата компания са спрели газта и след мъничко ще ви преместим. Само не се тревожете. Сега ми кажете за бебето, Сузи. Държахте ли го? Мъничко ли е?