Урсула си представи Емил, тежък като бомба (в чии ръце се бе озовал, когато музиката спря и бомбата избухна?) и се опита да отговори, но отново измяука.
Нещо високо горе изскърца и изстена, мъжът я грабна за ръката.
– Всичко е наред, тук съм – каза той, а тя изпита безкрайна благодарност към него и всички хора, които се опитваха да я извадят. Помисли си колко благодарен щеше да е и Хю. При мисълта за баща си се разплака. – Ей, ей, Сузи, всичко е наред, скоро ще те измъкнем, като охлювче от черупка. Ще ти донесем чаша топъл чай, а? Какво ще кажеш? Звучи добре, нали? И аз бих изпил един.
* * *
Като че ли заваля сняг, усещаше малки ледени иглички по кожата.
– Студено – прошепна тя.
– Не се тревожи, ще те извадим за нула време, ще видиш.
Мъжът успя някак да съблече палтото си и я покри с него. Нямаше място за такъв великодушен жест и той бутна нещо, в резултат на което върху двамата се посипаха парчета тухли.
– Ох!
На Урсула изведнъж ужасно ѝ се догади, но после прилошаването отмина и тя се успокои. Сега падаха листа, смесени с прахоляка, пепелта и праха на мъртвите и тя изведнъж се озова загърната от купчина изсъхнали букови листа. Миришеха на гъби и пушек и нещо сладко. Сладкиша с джинджифил на госпожа Глоувър. Много по-приятно от канализация и газ.
– Хайде, момиче – обади се мъжът. – Хайде, Сузи, не заспивай.
Той стисна ръката ѝ, но Урсула гледаше нещо лъскаво, което се въртеше на слънчевите лъчи. Лисица? Не, заек. Сребърен заек се полюшваше бавно пред очите ѝ. Беше хипнотизиращо. Най-красивото нещо, което някога бе виждала.
* * *
Падаше от покрив в нощта. Намираше се насред нажежена от слънцето царевична нива. Береше малини край алеята. Играеше на криеница с Теди. „Странна птица“, каза някой. Едва ли бе доброволецът. После заваля снегът. Нощното небе вече не беше високо горе, беше навсякъде около нея, като топло тъмно море.
Носеше се в тъмнината. Опита се да каже нещо. „Благодаря ви.“ Но вече нямаше значение. Нищо нямаше значение. Паднал беше мрак.
Утре ще е прекрасен ден
2 септември 1939 година
– Пами, не се ядосвай – каза Харолд. – Защо е толкова тихо, какво си направила с момчетата?
– Продадох ги. – Памела се оживи. – Три на цената на две.
– Защо не пренощуваш тук? – предложи любезно на Урсула Харолд. – Не е хубаво утре да си сама. Ще бъде ужасен ден. Предписания от доктора.
– Благодаря, но вече имам планове.
* * *
Премери жълтата рокля от крепдешин, която си бе купила сутринта по време на голямото пилеене на пари на Кенсингтън Хай Стрийт в навечерието на войната. Крепдешинът беше на черни лястовички в полет. Възхити ѝ се, по-точно на себе си или на това, което успя да зърне в огледалото на тоалетката, тъй като се наложи да стъпи на леглото, за да се види от кръста надолу.
През тънките стени на Аргайл Роуд се чуваше как госпожа Апълярд крещи на английски, на някакъв мъж, вероятно мистериозния господин Апълярд, чиито посещения по всяко време на денонощието не изглежда да следват някакъв ритъм. Урсула го бе срещала на живо само веднъж, разминаха се по стълбите, той я изгледа начумерено и продължи, без дори да поздрави. Беше едър мъж, червендалест, приличаше на прасе. Урсула лесно си го представяше застанал зад месарски тезгях или да пренася чували в пивоварна, макар че според госпожиците Несбит работел в застрахователна компания.
За разлика от него госпожа Апълярд беше слаба и бледа и когато съпругът ѝ не беше в апартамента, Урсула я чуваше да пее жално на някакъв странен език. Навярно източноевропейски. Колко полезен щеше да е сега есперантото на господин Карвър. (Стига всички да го говореха, разбира се.) Особено в днешно време при огромното количество бежанци, наводнили Лондон. („Чехкиня е – бяха я осведомили сестрите Несбит. – Ние не знаехме къде е Чехословакия, нали? По-добре да не бяхме научавали.“) Урсула предполагаше, че госпожа Апълярд също е бежанка, потърсила сигурен пристан в ръцете на английски джентълмен, но вместо това попаднала на свадливия господин Апълярд. Предполагаше, че ако се случи някога да чуе как той удря съпругата си, ще трябва да почука на вратата и да го спре, макар че не ѝ беше много ясно как ще го направи.
Разправията достигна връхната си точка, след което входната врата на семейство Апълярд се тръшна решително и всичко утихна. По стълбите отекна тропотът на господин Апълярд – той явно имаше слабост към шумното и театрално влизане и излизане, – под акомпанимента на ругатни по адрес на жените и чужденките, две групи, на които угнетената госпожа Апълярд бе представителка.