Вкиснатата аура на недоволство, която се просмукваше през стените, наедно с още по-неприятната миризма на варено зеле, беше доста потискаща. Урсула искаше бежанците да бъдат сантиментални и романтични – тръгнали да спасяват културата си, – а не изтормозени съпруги на застрахователни агенти. Което бе безумно нечестно от нейна страна, разбира се.
Слезе от леглото и се завъртя пред огледалото. Роклята ѝ отиваше; фигурата ѝ бе все още запазена, въпреки че Урсула наближаваше трийсетте. Дали някой ден щеше да се закръгли като Силви? Вече изглеждаше все по-малко вероятно да има собствени деца. Спомни си как държеше бебетата на Памела, спомни си Теди и Джими, с каква любов и страх, с желание да ги опази от всичко лошо. Колко ли по-силни щяха да са тези чувства, ако ставаше дума за собственото ѝ дете? Може би прекалено силни, дори непоносими.
– Не ти ли се приисква понякога да станеш мама-квачка? – бе попитала по време на следобедния чай в „Джон Люис“ Силви.
– Мама-квачка? Като твоите кокошки ли?
– „Жена с кариера“ – изрече Силви, сякаш двете думи бяха несъвместими. – Стара мома – добави тя. Урсула се зачуди защо майка ѝ полага толкова усилия да я дразни. – Може би никога няма да се омъжиш – додаде Силви един вид в заключение, сякаш животът на Урсула е свършил.
– Толкова ли лошо би било? „Неомъжената дъщеря“ – каза Урсула и се зае с кексчето. – И Джейн Остин е избрала да живее така.
* * *
Измъкна роклята през глава и по фуста и чорапи притича към малкия кухненски бокс, напълни чаша вода и изрови пакет соленки със сметана. Затворническа храна, помисли си, подготовка за онова, което предстоеше. Като се изключеше сладкишът на Памела, не бе хапвала нищо от сутринта. Надяваше се, ако не друго, Крайтън поне да ѝ предложи хубава вечеря. Поискал бе да се видят в „Савой“, рядко се срещаха на публични места и тя се зачуди дали се готви някаква драма, или надвисналата война бе достатъчно драматична и той искаше да поговорят за това.
Знаеше, че утре ще бъде обявена война, макар че се беше направила на ударена пред Пами. Крайтън ѝ споделяше доста неща, които не трябваше, явно се осланяше на факта, че и двамата бяха подписали Закона за държавната тайна. (За сметка на това тя не му казваше почти нищо.) Напоследък пак беше започнал да се „кандилка“ и не беше ясно накъде ще залитне. Урсула не беше сигурна и кой вариант предпочиташе тя самата.
Помолил бе да се срещнат за по едно питие, молба, предадена на адмиралтейска бланка, материализирала се мистериозно по време на обедната почивка. За пореден път Урсула се запита кой донасяше тези бележки, които кацаха на бюрото ѝ, сякаш бяха доставени от елфи. „Струва ми се, че отделът ви подлежи на проверка.“ Крайтън обичаше тайните кодове. Урсула се надяваше, че шифровчиците във Военното министерство са малко по-напреднали от него.
Госпожица Фосет, една от секретарките, забеляза оставената на показ бележка и я погледна изплашено.
– Олеле. Наистина ли? Проверка ли ще имаме?
– Нелепа шега – отвърна Услуга и за своя изненада се изчерви.
Имаше нещо нетипично за Крайтън в тези двусмислени (ако не и направо мръснишки), но на пръв поглед невинни съобщения. „Не ви ли липсва един член?“ Или пък: „Уведомиха ме, че една празнина у вас трябва да бъде запълнена“. Щеше ѝ се той да се научи на стенография или поне на повече дискретност. Или най-добре просто да престане.
Когато портиерът ѝ отвори вратата на „Савой“, Крайтън вече я чакаше в огромното фоайе и вместо да я поведе към Американския бар, той я насочи към един апартамент на втория етаж. Леглото беше огромно и отрупано с възглавници. О, значи това беше причината да е тук, помисли си тя.
Новата рокля бе отхвърлена като неподходяща за случая и Урсула бе облякла една от тъмносин сатен – една от трите ѝ хубави вечерни рокли, – решение, за което сега съжаляваше, ако се съдеше по захода, Крайтън скоро щеше да я съблече, вместо да я заведе на богата вечеря.
Той обичаше да я съблича, обичаше да я гледа. „Като картина на Реноар“, казваше, макар че почти нищо не разбираше от изкуство. По-добре Реноар, отколкото Рубенс, смяташе Урсула. Или пък Пикасо. Дарил я бе с чудесния дар да може да се гледа гола почти без критика. Очевидно Мойра бе от жените, които предпочитаха дълга до пода бархетна нощница и изгасени светлини. Понякога Урсула се питаше дали Крайтън не преувеличава непривлекателността на съпругата си. На няколко пъти ѝ бе минавало през ума да отиде до Уоргрейв да зърне горката измамена съпруга и да разбере дали наистина е чак такава повлекана. Разбира се, проблемът с Мойра на живо (както предполагаше, по-скоро Рубенсов, а не Реноаров тип) бе, че на Урсула щеше да ѝ е по-трудно да мами реално съществуващ човек, отколкото някаква въображаема личност.