(„Но тя нали, така или иначе, съществува – недоумяваше Памела. – Само си търсиш оправдания.“ „Да, знам.“ Това бе на шейсетия рожден ден на Хю, празненството мина доста вяло.)
Апартаментът беше с прекрасен изглед към реката, от Уотърлу Бридж до парламента и Биг Бен, сега потънали в сенките на настъпващия здрач. („Виолетовият час.“) Все още успяваше да различи Обелиска на Клеопатра, тъмен, насочен нагоре пръст. Обичайният блясък и трептене на лондонските светлини ги нямаше. Вече бяха в сила разпоредбите за затъмнението.
– Да разбирам, че квартирата е била заета? И сме на открито? – попита Урсула, докато Крайтън отваряше бутилката шампанско, която ги очакваше в покритата с капчици сребърна шампаниера. – Какво празнуваме?
– Сбогуваме се.
Той се приближи към нея и ѝ подаде чаша.
– Сбогуваме се? – изуми се Урсула. – Докара ме в хубав хотел и ми предлагаш шампанско, за да сложиш край на връзката ни?
– Сбогуваме се с мира – отвърна Крайтън. – Със света, който познаваме. – Вдигна чаша към прозореца, към Лондон и неговото сумрачно величие. – За началото на края – обяви сериозно той и после нехайно, сякаш беше някаква дреболия, добави: – Напуснах Мойра.
Урсула застина от изненада.
– И момичетата?
(Просто да съм сигурна, помисли си.)
– Всичките. Животът е твърде ценен, за да бъде човек нещастен.
Тя се запита колко ли хора из Лондон са изрекли същите думи тази вечер. Може би в не толкова разкошна обстановка. Разбира се, без съмнение имаше и други, които ги казваха, за да се вкопчат в онова, което вече имат, а не да го захвърлят с лека ръка. Изведнъж я връхлетя паника.
– Не искам да се омъжвам за теб.
Не осъзнаваше, че за нея е толкова важно, докато думите не излязоха от устата ѝ.
– И аз не искам да се женя за теб – отвърна Крайтън и колкото и да е странно, тя се почувства разочарована. – Наел съм апартамент в Егъртън Гардънс. Искаш ли да се пренесеш при мен?
– Да живеем заедно? Да живеем в грях в Найтсбридж?
– Наричай го както искаш.
– Бива си те. А какво ще стане с кариерата ти?
Той изсумтя презрително. Значи все пак тя, а не войната щеше да бъде новият Ютланд.
– Съгласна ли си? Урсула?
Урсула плъзна поглед към Темза. Реката вече едва се виждаше.
– Да вдигнем тост – каза тя. – Как казват във флота... „За любовниците и съпругите, дано никога не се срещат.“ – Чукна чаша в неговата. – Умирам от глад, нали все пак ще вечеряме?
Април 1940 година
Клаксон на кола долу на улицата наруши тишината на неделното утро в Найтсбридж. Липсваше ѝ звукът на църковни камбани. Толкова много неща бе приемала за даденост преди войната. Щеше ѝ се да можеше да се върне назад във времето и да им се порадва.
– Защо свири, след като имаме работещ звънец? – попита Крайтън и погледна през прозореца. – Тук е, ако е младеж с костюм с жилетка и надут като червеношийка по Коледа.
– Той трябва да е.
Урсула не би нарекла Морис младеж, никога не го бе възприемала като „млад“, но за Крайтън сигурно беше така.
Беше шейсетият рожден ден на Хю и Морис с неудоволствие ѝ бе предложил да я закара във Фокс Корнър за празненството. Пътуването с него щеше да бъде ново, макар и да не бе сигурно дали приятно преживяване. Рядко оставаха насаме двамата.
– Има гориво? – повдигна въпросително вежда Крайтън, но всъщност знаеше отговора.
– Има и шофьор – отвърна Урсула. – Сигурна бях, че Морис ще изцеди възможно най-много от войната.
„Война ли? Каква война?“, бе писала Памела. Тя беше „заточена“ в Йоркшир в компанията на шест момчета и Джанет, която се бе оказала не просто мрънкало, а „истинска мързелана. Очаквах повече от една дъщеря на викарий. Ужасно е ленива, цял ден тичам не само след моите, а и след нейните момчета. Дойде ми до гуша от тази евакуация, мисля скоро да се върнем у дома“.
– Предполагам, че няма как да се появи у дома с кола, без да ме вземе – каза Урсула. – Морис за нищо на света не би искал да се представи в лоша светлина, дори и пред семейството си. Трябва да се грижи за репутацията си. Освен това и неговото семейство е там и довечера ще ги докара в Лондон.
Морис беше изпратил Едуина и децата да прекарат великденската ваканция във Фокс Корнър. Урсула се бе запитала дали той не знае нещо за войната, което не е публично оповестено, може би по Великден се очакваха тежки бомбардировки. Той бе много по-добре осведомен от повечето хора, ала Великден премина спокойно и тя реши, че просто е искал децата да отидат на гости при баба си и дядо си. Филип и Хейзъл бяха доста сковани и Урсула се чудеше как се разбират с буйните евакуирани, които пребиваваха при Силви.