– На връщане ще ни е тясно с децата и Едуина – въздъхна тя. – Да не говорим за шофьора. Но понякога се налага...
Клаксонът изсвири отново. Урсула нарочно не му обърна внимание. Мина ѝ злорадата мисъл да вземе със себе си Крайтън, в пълна униформа с всичките медали и еполети, защото беше много по-високопоставен от Морис.
– Може да дойдеш с мен, ако искаш. Само няма да споменаваме Мойра. И момичетата.
– Там ли е домът ти?
– Моля?
– Каза „няма как да се появи у дома“. Не е ли тук? Домът ти не е ли тук?
– Разбира се, че е.
Морис крачеше нервно напред-назад по тротоара, тя почука по стъклото на прозореца, за да му привлече вниманието, после показа с показалец, че ѝ трябва „една минута“. Той се намръщи.
– Просто така се казва – обърна се към Крайтън тя. – Човек винаги нарича дома на родителите си „у дома“.
– Така ли? Аз не го правя.
Да, помисли си Урсула, за теб не е така. За Крайтън „у дома“ беше Уоргрейв. Иначе беше прав, разбира се, тя не гледаше на апартамента в Егъртън Гардънс като на свой дом. Беше определена точка във времето, временна спирка в поредното пътуване, прекъснато от войната.
– Ако искаш можем да поспорим – усмихна му се тя. – Само че... Морис вече марширува напред-назад като малък оловен войник.
Крайтън се засмя. Не обичаше да спори.
– С удоволствие бих дошъл да се запозная със семейството ти, но отивам в Цитаделата.
Адмиралтейството строеше подземна крепост, Цитаделата, и в момента той преместваше кабинета си там.
– Значи ще се видим по-късно – каза Урсула. – Каретата ме чака, а Морис рие с копито.
– Пръстена – напомни ѝ Крайтън.
– А, да, за малко да забравя.
Започнала бе да носи брачна халка „за пред хората“, „в магазини и така нататък“. Не искаше момчето, което носеше млякото, и жената, която идваше да чисти два пъти в седмицата, да си мислят, че живее с Крайтън без брак. (Дори самата себе си бе изненадала с тази стеснителност.) Тя свали пръстена и го остави на масата.
– Можеш да си представиш колко въпроси ще последват, ако го видят.
– Приятно прекарване – целуна я леко по бузата Крайтън.
– Не е много сигурно.
* * *
– Още ли не си си хванала някой мъж? – попита я Изи и се обърна засмяно към Силви: – Ти имаш вече колко, седем, не, осем внука?
– Шест. Може и ти да си станала баба, Изи.
– Какво? – обади се Морис. – Как така?
– Както и да е – продължи весело Изи, – поне така не се налага Урсула да ги осигурява.
– Да ги осигурява? – повтори Урсула, желираната сьомга застина във въздуха пред устата ѝ.
– Изглежда, ще си останеш неизползвана – каза Морис.
– Моля? – Вилицата се отпусна обратно върху чинията.
– Вечната шаферка...
– Веднъж – отвърна Урсула. – Била съм шаферка само веднъж, на Памела.
– Аз ще го взема, ако няма да го ядеш – обади се Джими и прибра сьомгата.
– Всъщност го ядях.
– Още по-зле – продължи Морис. – Никой даже за шаферка не те иска освен сестра ти.
Той ѝ се изхили по-скоро като момче, отколкото като зрял мъж. За жалост бе седнал твърде далече, че да може да го изрита под масата.
– Морис, дръж се прилично – прошепна Едуина.
Колко ли пъти на ден можеше да те разочарова, ако си омъжена за него, зачуди се Урсула. Струваше ѝ се, че, що се отнася до аргументите против брака, съществуването на Морис бе най-добрият такъв. Разбира се, в момента Едуина бе ядосана заради шофьора, който се бе оказал доста привлекателно момиче в униформа. За голямо неудобство на момичето (името ѝ бе Пени, но всички моментално го забравиха) Силви настоя тя да се присъедини към тях, макар да бе повече от очевидно, че щеше да се чувства по-добре в колата или в кухнята при Бриджит. Настаниха я в другия край на масата при евакуираните и Едуина не спираше да ѝ мята ледени погледи. За сметка на това Морис се правеше, че не я забелязва. Урсула се мъчеше да разтълкува какво се крие зад това. Щеше ѝ се Памела да е тук, много я биваше да разчита хората, макар и не колкото Изи. („Значи Морис е бил палав, а? Е, хубавка е все пак. Никой мъж не може да устои на жена в униформа.“)
Филип и Хейзъл седяха унило между родителите си. Силви така ѝ не бе обикнала децата на Морис, но очевидно безкрайно се радваше на евакуираните Бари и Боби („двете ми работливи пчелички“), които в момента лазеха под голямата маса и се кикотеха.
– Големи пакостници са – отбеляза снизходително Силви.