Още много време щеше да мине преди някой от тях да посмее да щракне електрическия ключ, без да очаква взрив. Разбира се, генераторът стигаше само за осветлението. Бриджит се бе надявала на прахосмукачка, с която да замени старата ръчна подочистачка „Юбанк“, но мощността не бе достатъчна.
– И слава богу – отбеляза Силви.
Юли 1914 година
От отворения френски прозорец Силви гледаше как Морис опъва саморъчно направена мрежа за тенис, което се изразяваше предимно в налагане на всичко наоколо с чук. За Силви малките момченца бяха истинска загадка. Радостта, която им носеше хвърлянето на пръчки или камъни часове наред, маниакалното колекциониране на неодушевени предмети, бруталното разрушаване на крехкия заобикалящ ги свят изглеждаха някак несъвместими с представата ѝ за мъжете, които се очакваше да станат.
Глъчка откъм антрето предизвести жизнерадостното пристигане на Маргарет и Лили, нейни някогашни приятелки от училище, а сега бегли познати, понесли подаръци с ярки панделки за новото бебе Едуард.
Маргарет бе художничка, бунтарски неомъжена и навярно нечия любовница – скандална възможност, която Силви бе пропуснала да спомене пред Хю. Лили бе фабианка, суфражетка от висшето общество, която не рискуваше нищо за убежденията си. Силви си представи привързани с каиши жени, хранени с натикани в гърлата маркучи, и опипа за успокоение прекрасната си бяла шия. Съпругът на Лили, Кавендиш (според Силви име на хотел, не на човек), веднъж я беше приклещил на един благотворителен бал, притисна вонящото си на пури тяло на пръч към нея и ѝ отправи толкова възмутително предложение, че тя и до ден днешен се изчервяваше от срам, като си спомнеше.
– Ах, колко е свеж въздухът! – възкликна Лили, когато Силви ги изведе в градината. – Все едно сме в провинцията!
Загугукаха като гугутки – или най-обикновени гълъби – над количката, възхитиха се на бебето почти толкова, колкото и на грациозната фигура на Силви.
– Ще звънна да донесат чая – каза тя, изведнъж се почувства уморена.
* * *
Имаха куче. Голям френски мастиф на черни петна, наричаха го Боцман. „Като кучето на Байрон“, бе отбелязала Силви. Урсула нямаше представа кой е този мистериозен Байрон, но важното бе, че той явно нямаше намерение да си поиска кучето обратно. Боцман имаше мека отпусната кожа, която мърдаше под пръстите на Урсула, а дъхът му миришеше на овнешкия врат, който госпожа Глоувър му вареше с голямо отвращение. Хю твърдеше, че е добро куче, отговорно, от онези, които изваждат хора от горящи сгради и ги спасяват от удавяне.
Памела обичаше да слага на Боцман старо боне и шал, за да ѝ бъде бебе, макар че сега си имаха истинско бебе, момче, Едуард. Всички го наричаха Теди. Майка им изглеждаше изненадана от появата му. „Не знам откъде се взе“, казваше тя през смях. Сега пиеше чай на моравата с две приятелки от училище, от „лондонските ѝ години“, които бяха дошли да огледат новия член на семейството. И трите бяха с прекрасни ефирни рокли и големи сламени шапки, седяха в люлеещите се столове, пиеха чай и ядяха сладкиша със шери на госпожа Глоувър. Урсула и Боцман стояха на тревата на известно разстояние с надеждата да им подхвърлят по някоя троха.
Морис беше опънал мрежата и се опитваше, без особен ентусиазъм, да учи Памела да играе тенис. Урсула плетеше венец от маргаритки за Боцман. Пръстчетата ѝ бяха къси и тромави. Тези на Силви бяха дълги и гъвкави като на художник или пианист. Свиреше на пианото в салона („Шопен“). Понякога пееха на няколко гласа след вечеря, но Урсула все не успяваше да се включи навреме. („Глупачка!“, негодуваше Морис. „Съвършенството се постига с практика“, казваше Силви.) При отварянето на капака на пианото се разнасяше миризма, която напомняше на вътрешността на стар куфар. Урсула го свързваше с баба си Аделейд, която прекарваше дните си в черни одежди и с чашка мадейра в ръка.
Новото попълнение беше в огромна бебешка количка под големия бук. Всички бяха минали през величествената количка, но никой не си го спомняше. Малко сребърно зайче висеше на количката, а бебето бе завито с „бродирано от монахини“ одеялце, макар така и да не стана ясно кои са тези монахини и защо си бяха губили времето да бродират малки жълти патета.
– Едуард – обади се една от приятелките на Силви. – Теди?
– Урсула и Теди. Двете ми малки мечета – засмя се с пресекливия си смях Силви.
Урсула не беше убедена, че е мече. Предпочиташе да е куче. Лежеше по гръб и гледаше небето. Боцман въздъхна шумно и се протегна до нея. Лястовички прорязваха дръзко синевата. Чуваше нежното почукване на чаени чаши, скърцането и дрънченето на косачката, бутана от Стария Том в градината на съседите им, семейство Коул, надушваше сладко-лютивия парфюм на карамфилите и упойващия свеж аромат на прясно окосена трева.