– Е, това много ме успокоява – каза Силви.
– Ау! – изквича един от евакуираните под масата. – Някой ме ритна.
Всички погледнаха Морис. Нещо студено и мокро се прокрадваше под полата на Урсула. Надяваше се да е някое от кучетата, а не едно от евакуираните деца. Джими я ощипа по ръката (доста силно) и каза:
– Не спират, а?
Горкото момиче, шофьорката на Морис – подобно на евакуираните и кучетата, определяна единствено от статуса си – изглеждаше сякаш всеки миг ще заплаче.
– Добре ли си? – попита я добросърдечната Нанси.
– Единствено дете е – отбеляза с равен глас Морис. – Не разбира радостите на семейния живот.
Това познаване на миналото на момичето явно още повече вбеси Едуина, която стискаше ножа за масло в ръка, сякаш се готвеше да нападне някого с него, Морис или пък момичето, или първия, който ѝ се изпречи. Урсула се зачуди какви поражения може да причини един нож за масло. Най-вероятно напълно достатъчни.
Нанси скочи и се обърна към момичето:
– Хайде да излезем, времето е толкова хубаво. Синчецът в гората сигурно е цъфнал, може да се поразходим.
Хвана я под ръка и почти насила я издърпа навън. Урсула се поколеба дали да не тръгне с тях.
– Ухажването преди брака е като остроумен пролог към много скучна пиеса – рече Изи, сякаш не бяха ги прекъсвали. – Не помня кой го беше казал.
– Конгрийв – обади се Силви. – Това пък какво общо има?
– Просто се сетих.
– Разбира се, ти си омъжена за драматург, нали? – продължи Силви. – Онзи, дето никога не сме го виждали.
– Пътят на всеки е различен.
– О, моля те, спести ми твоята псевдофилософия.
– За мен основното в брака е свободата – каза Изи. – За теб винаги е било страданието от ограничената свобода.
– Какви ги плещиш, за бога? – попита Силви. (Объркване, споделено от останалите на масата.) – Говориш пълни глупости.
– А какъв щеше да е животът ти иначе? – продължи Изи нехайно (или безмилостно, в зависимост от гледната точка). – Доколкото си спомням ти беше на седемнайсет и доста закъсала, дъщеря на починал, банкрутирал художник. Един Господ знае какво щеше да стане с теб, ако Хю не те беше спасил.
– Нищо не помниш, тогава ти още не излизаше от детската стая.
– Не съвсем. Аз, разбира се...
– Ох, стига вече – въздъхна Хю.
Бриджит разсея напрежението (нерядко главната ѝ роля във Фокс Корнър, откакто госпожа Глоувър си беше заминала), като влезе в трапезарията, понесла печена патица.
– Патица а ла сюрприз – извика Джими, защото, естествено, всички очакваха пиле.
* * *
Нанси и шофьорката („Пени“ – припомни Нанси на всички) се върнаха навреме, за да получат по една претоплена порция.
– Радвай се, че изобщо остана нещо – каза Теди и подаде чинията на Нанси. – Горката птица бе оглозгана за отрицателно време.
– Патицата има толкова малко месо – обади се Изи и запали цигара. – Не стига и за двама, не знам какво си мислела.
– Ами мислех си, че сме във война – отвърна Силви.
– Ако знаех, че си се спряла на патица – продължи Изи, – щях да потърся нещо по-хубаво. Имам един познат, който може всичко да намери.
– Не се и съмнявам.
Джими предложи на Урсула ядеца и двамата пожелаха многозначително на висок глас Хю да прекара хубав рожден ден.
С пристигането на тортата бе обявено примирие, тя представляваше оригинално сладкарско творение, чиято основна съставка, както можеше да се предположи, бяха яйца. Бриджит я сложи на масата. Тя нямаше усет към тържественото, така че просто тръсна тортата безцеремонно пред Хю. Той я убеди да седне с тях на масата. „На твое място не бих го направила“, прошепна шофьорката на Морис.
– Ти си част от семейството, Бриджит – каза Хю.
Само дето никой друг в семейството, помисли си Урсула, не се бъхти от сутрин до вечер като Бриджит. Госпожа Глоувър бе заминала да живее при сестра си – решение, предизвикано от внезапната, но не и неочаквана смърт на Джордж.
Хю тъкмо изду театрално гърди да духне единствената символична свещ, когато в антрето се чу суматоха. Едно от евакуираните деца изтича да провери какво става и се втурна обратно, крещейки: „Жена с адски много деца!“.
* * *
– Как мина? – попита Крайтън, когато тя най-сетне се прибра у дома.
– Пами се върна, мисля, че завинаги – отвърна тя, като реши да започне с голямата новина. – Изглеждаше смазана. Пътувала е с влак, с три малки момчета и бебе на ръце, представяш ли си? И то почти цял ден.