– Кошмар – отвърна съчувствено Крайтън.
(– Пами! – бе възкликнал Хю. Изглеждаше безкрайно доволен.
– Честит рожден ден, татко. Боя се, че не носим подаръци. Освен самите нас.
– Вие сте ми предостатъчни – грейна Хю.)
– И куфарите, и кучето. Толкова е смела. За сметка на това пък моето пътуване на връщане беше кошмар. Морис, Едуина, безличното им потомство и шофьорът. Който се оказа всъщност доста хубаво момиче.
– Божичко – възкликна Крайтън, – как го прави? Аз от месеци се опитвам да се докопам до някое птиченце.
Тя се засмя и остана в кухнята, докато той приготвяше какао. Изпиха го в леглото под съпровода на разказа ѝ за случките от деня, малко поразкрасени (чувстваше се длъжна да го забавлява). В крайна сметка, замисли се, по какво се различаваха от женена двойка? Може би по войната. А може би не.
– Мисля, че ще трябва и аз да се запиша доброволка – заяви тя. Сети се за шофьорката на Морис. – Да дам своята дан, както се казва. Да си поизцапам ръцете. Всеки ден чета за хора, които извършват подвизи, а моите ръце все чисти си остават.
– Мисля, че вече правиш достатъчно.
– Какво? Подкрепям флота?
Той се засмя, претърколи се и я придърпа към себе си. Зарови нос в шията ѝ и както си лежаха, тя изведнъж си помисли, че може би всъщност е щастлива. Или поне толкова щастлива, колкото е възможно в този живот.
По време на мъчителното пътуване към Лондон я беше осенила мисълта, че „у дома“ не е в Егъртън Гардънс, нито във Фокс Корнър. Домът беше само идея и като Аркадия бе завинаги загубен в миналото.
В паметта си вече бе картотекирала деня като „шейсетия рожден ден на Хю“, поредното от множество семейни събития. По-късно, когато разбра, че това е било последното им събиране в пълен състав, съжали, че не бе му обърнала повече внимание.
* * *
Сутринта Крайтън я събуди с поднос с чай и препечени филийки. За тази къщовност трябваше да благодари по-скоро на флота, отколкото на Уоргрейв.
– Благодаря ти.
Тя се насили да седне в леглото, все още беше изтощена от вчерашния ден.
– Боя се, че имам лоши новини – каза той и издърпа пердетата.
Първата ѝ мисъл бе за Теди и Джими, макар да знаеше, че поне тази сутрин са сгушени на сигурно в леглата си във Фокс Корнър, в някогашната си стая, по-рано територия на Морис.
– Какво е станало?
– Норвегия е окупирана.
– Горката Норвегия – каза тя и отпи от горещия чай.
Ноември 1940 година
Памела беше изпратила колет с вече омалели на Джералд бебешки дрешки и Урсула се сети за госпожа Апълярд. Можеше и да не се сети за нея, понеже откакто се премести в Егъртън Гардънс не поддържаше връзка с обитателите на Аргайл Роуд, за което съжаляваше, защото се беше привързала към госпожиците Несбит и често се чудеше как ли се справят с безмилостните бомбардировки. Но преди няколко седмици случайно бе срещнала Рене Милър.
Урсула бе „излязла в града“, както казваше Джими, който бе получил два дни отпуск. Наложи се да се скрият в хотел „Чаринг Крос“ заради неизбухнала бомба – понякога ѝ се струваше, че неизбухналите са по-досадни и от избухналите – и седнаха в бара на първия етаж.
– Гледам там една издокарана мадама, много червило и големи зъби, която изглежда те познава – каза Джими.
– Боже, Рене Милър – отвърна Урсула, когато забеляза бурно ръкомахащата Рене. – Кой ли е този до нея? Прилича на гангстер.
Рене беше във възторг, сякаш в някакъв минал живот с Урсула са били най-добри приятелки. („Жизнено момиче“, бе се засмял Джими, след като най-сетне се отскубнаха.) Настояваше да изпият по едно питие с нея и „Ники“. Самият Ники не изглеждаше толкова ентусиазиран, но въпреки това им стисна ръцете и повика сервитьора.
Рене набързо разказа „новините“ от Аргайл Роуд, макар че явно нищо ново не се беше случило в последната година, откакто Урсула се бе преместила в Егъртън Гардънс, освен че сега армията бе получила господин Апълярд, а пък госпожа Апълярд бе получила бебе.
– Момче – обясни Рене. – Грозноватичко.
– Обичам момичетата, които наричат нещата с истинските им имена – прихна Джими.
Ники бе на тръни заради чаровното присъствие на Джими, още повече че още преди да е допила втория си джин, Рене вече бе започнала да флиртува (почти професионално) с него.
Урсула чу някой да казва, че неизбухналата бомба е обезвредена и когато Рене каза: „Вземи по още едно, Ники“, а Ники започна да мята кръвнишки погледи, тя прецени, че е време да си тръгнат. Ники настоя да плати, сякаш бе въпрос на принцип. Урсула не беше сигурна, че иска да е задължена на човек като него. Рене я прегърна и целуна.