– Ела да видиш милите старици, много ще ти се зарадват.
Урсула обеща.
– Олеле, помислих, че ще ме изяде – каза Джими, докато заобикаляха развалините по Хенриета Стрийт.
* * *
Спази обещанието си към Рене, като използва повода със старите дрешки на Джералд. Стигна на Аргайл Роуд малко след шест, след като успя да си тръгне по-рано от работа. В крайна сметка все още не беше облякла униформа, тъй като едва ѝ оставаше време да яде и да диша между работата и бомбардировките.
– Но работата ти и така е свързана с войната – беше изтъкнал Крайтън. – Не стоиш със скръстени ръце. Как е потайното министерство напоследък?
– Ами как, натоварено.
Толкова много информация трябваше да се обработи. Всеки отделен случай – вид бомба, нанесените щети, брой убити или ранени (числата растяха с ужасяваща скорост) – минаваше през бюрата им.
От време на време тя отваряше някоя белезникава папка и попадаше на така наречения „суров материал“ – напечатани от Противовъздушната отбрана доклади или понякога направо ръкописни бележки – и се чудеше какво ли е да си в разгара на битката. Понякога намираше карти с пораженията от бомбардировките, веднъж дори видя една, изготвена от Ралф. Подписал се бе с едва видим молив. Бяха приятели, запознаха се на курса по немски, макар че той бе дал ясно да се разбере, че би искал да са повече от приятели. „Другият ти мъж“, така го наричаше Крайтън.
– Много мило – каза госпожа Апълярд, когато Урсула се появи с дрехите. – Моля, влезте.
Урусула прекрачи прага с нежелание. Предишната миризма на зеле сега се бе смесила с още по-неприятните миризми, които съпътстваха бебетата. За съжаление, оценката на Рене относно красотата на бебето на госпожа Апълярд, или по-точно липсата на такава, се оказа правилна, то наистина беше „грозноватичко“. Госпожа Апълярд ѝ го подаде да го подържи.
– Емил.
Урсула усети влагата въпреки гумените гащи. Едва се сдържа да не ѝ го върне веднага.
– Емил?
Тя му се усмихна с престорена веселост. Той я изгледа сериозно, направо свирепо, нямаше никакво съмнение кой е бащата.
Госпожа Апълярд ѝ предложи чай, но Урсула се извини и изтича нагоре по стълбите към гнездото на сестрите Несбит.
Те бяха мили както винаги. Сигурно е много хубаво да живееш със сестра си, помисли си Урсула. Самата тя без проблем би доживяла дните си с Памела.
Рут грабна един от пръстите ѝ с кокалестата си ръка.
– Омъжила си се! Прекрасно.
По дяволите, помисли си Урсула, забравила беше да свали халката.
– Ами... – измънка тя, после обаче си даде сметка, че няма как да отрече и скромно потвърди. – Да, май да.
И двете я поздравиха бурно, сякаш бе постигнала нещо нечувано.
– Колко жалко, че нямаш и годежен пръстен – каза Лавиния.
Урсула бе забравила увлечението им по дрънкулките и съжали, че не им е донесла нещо. Имаше в малка кутийка стари украсени с изкуствени диаманти катарами от Изи, на които със сигурност щяха да се зарадват.
Лавиния носеше емайлирана брошка във формата на черна котка. За око потрепваше малък изкуствен диамант. Рут бе закичена с голям топаз върху крехките си лястовичи гърди. Изглеждаше сякаш слабата ѝ фигура се огъваше под тежестта му.
– Като свраки сме – засмя се Рут. – Обичаме всичко, дето блещука.
Сложиха да заври вода и се засуетиха да я нахранят – препечена филийка с „Мармит“ или със сладко, – когато сирената нададе проклетия си вой. Урсула погледна през прозореца. Още нямаше следа от самолети, но по небето вече пробягваха прожектори. Красива млада луна бе изрязала сърп светлина през чернотата.
– Хайде, миличка, да слезем в мазето на Милърови – подкани я изненадващо бодро Лавиния.
– Всяка нощ ново приключение – добави Рут, докато събираше шалове и чаши, книги и прежди.
– Фенера, фенера, не забравяй фенера! – подсети я развеселено Лавиния.
Стигнаха до приземния етаж, в този момент една бомба падна някъде наблизо.
– О, не! – извика Лавиния. – Забравих си плетката.
– Ще се върнем, миличка – успокои я Рут.
– Не, трябва да се скриете – рече Урсула.
– Плета панталонче за бебето на госпожа Апълярд – обясни Лавиния, сякаш това бе достатъчна причина да рискува живота си.
– Не се тревожи за нас, миличка – каза Рут, – ей-сега ще се върнем.
– За бога, щом е толкова важно, ще отида аз – отвърна Урсула, но старите им кости вече скрибуцаха нагоре по стълбите, а господин Милър я побутваше надолу към мазето.
– Рене, Доли, вижте кой е дошъл да види старите си приятели! – обяви той, сякаш Урсула бе номер от музикално представление.