Забравила беше колко многобройни са семейство Милър, колко скована може да е госпожица Хартнел и колко странен е господин Бентли. Що се отнася до Рене, у нея нямаше и капчица от възторга от предишната им среща.
– Сега съвсем ще се издушим в тази адска дупка – подхвърли тя.
Рене дундуркаше – без особено желание – раздразнителния Емил. Права беше, наистина беше адска дупка. В Егъртън Гардънс мазето беше направо разкошно в сравнение с това, макар че Урсула (а също и Крайтън, ако беше у дома) често рискуваше и си оставаше в леглото.
Урсула си спомни халката и си помисли колко объркани щяха да са Хю и Силви, като я видеха на ръката ѝ, ако загинеше при някое от нападенията. Крайтън дали щеше да дойде на погребението ѝ и да обясни всичко? Не успя да я извади от пръста си, защото Рене изведнъж ѝ пъхна Емил в ръцете, точно преди огромна експлозия да разлюлее цялата сграда.
– Брей, старият Фриц наистина се опитва да ни изплаши тази вечер – каза господин Милър развеселено.
* * *
Явно се казваше Сузи. Нямаше представа, наистина нищо не помнеше. Някакъв мъж не спираше да я вика от мрака. „Хайде, Сузи, не заспивай“ и „Какво ще кажеш да изпием по един чай, като излезем оттук, а, Сузи?“. Устата ѝ беше пълна с пепел и прах. Усети, че нещо в нея е непоправимо разкъсано. Счупено. Тя беше златен бокал. „Всъщност напълно в стил Хенри Джеймс“, чу да казва Теди. (Наистина ли го беше казал?) Тя беше огромно дърво (колко странно). Беше ѝ много, много студено. Мъжът я държеше за ръката.
– Хайде, Сузи, не заспивай.
Само че не можеше да остане будна, нежната тъмнина я призоваваше с обещанието за сън, безкраен сън, заваля сняг, бързо я покри и всичко потъна в мрак.
Утре ще е прекрасен ден
Септември 1940 година
Крайтън ѝ липсваше повече, отколкото тя бе показала пред него или пред Памела. Взел беше стая в „Савой“ в нощта преди обявяването на войната, а Урсула се беше издокарала с хубавата си тъмносиня сатенена рокля само за да чуе, че трябва да сложат край („да се сбогуваме“). „Нещата ще станат много кървави“, бе казал той, макар да не стана съвсем ясно дали имаше предвид войната или тях.
Независимо от казаното сбогом или може би именно заради него накрая пак се озоваха в леглото и Крайтън дълго обяснява колко ще му липсва „това тяло“, „извивките на плътта ти“, „това красиво лице“ и така нататък, докато на нея накрая ѝ кипна. „Все пак ти искаш да се разделим, не аз.“ Чудеше се дали той любеше Мойра по същия начин, със смесица от студенина и страст, но това бе от въпросите, които човек избягва да задава, за да не вземе да получи отговор. Какво значение имаше, нали се връщаше при Мойра. Стока втора ръка, но все пак нейна.
На сутринта закусиха в стаята и изслушаха речта на Чембърлейн. В апартамента имаше радио. Малко след това зави сирена, но по някаква странна причина не се уплашиха. Всичко изглеждаше нереално. „Сигурно е изпитание“, бе казал Крайтън. Урсула си помисли, че от сега нататък вероятно всичко ще е изпитание.
Излязоха от хотела и тръгнаха към Уестминстърския мост, където отговорниците от районното поделение на противовъздушната отбрана надуваха свирки и крещяха, че опасността е отминала. Други минаваха с велосипеди с прикачени знаци „Отбой“. „Боже господи! – бе възкликнал Крайтън, – жална ни майка, ако това е най-доброто, на което сме способни при въздушно нападение.“ По моста трупаха чували с пясък, всъщност трупаха ги навсякъде и първата мисъл на Урсула беше, че е хубаво, че на света има толкова много пясък. Опита се да си спомни стиховете от „Моржът и дърводелецът“. „Ако седем девойки със седем четки...“, но вече бяха стигнали Уайтхол и Крайтън се спря, хвана я за ръцете и каза: „Трябва да вървя, миличка“. За момент прозвуча като актьор в блудкав сантиментален филм. Урсула реши, че ще преживее войната като монахиня. По-лесно щеше да е.
Гледаше го как върви покрай Уайтхол и изведнъж се почувства ужасно самотна. В крайна сметка може би щеше да се върне във Финчли.
Ноември 1940 година
От другата страна на стената чуваше как Емил недоволства и госпожа Апълярд кротко му се кара. После се разнесе приспивна песничка на непознат език. Майчиният език, помисли си Урсула. Песента беше изключително тъжна и тя се зарече, ако някога има дете (което нямаше как да стане, когато си решила да живееш като монахиня), ще му пее само весели песнички.
Беше самотна. Щеше да се радва на утехата на топло тяло до себе си, куче щеше да е по-добре от самотата в такива нощи. Живо, дишащо присъствие.
Дръпна черния плат. Още нямаше следа от бомбардировачи, виждаше се само дългият пръст на самотен прожектор, който пробождаше чернотата. На небето грееше млада луна. „Бледа си, защото си отегчена“, според Шели, но „Кралица и ловец, целомъдрена, красива“ за Бен Джонсън. На Урсула луната ѝ се видя изпълнена с равнодушие и тя изведнъж потрепери.