Преди сирената винаги имаше една секунда, в която тя усещаше звук, който още не беше чула. Нещо като ехо, по-скоро обратното на ехо. Ехото идваше след, имаше ли дума за онова, което идваше преди?Чу воя на самолет и бум-бум-бум от падащите бомби, понечи да пусне черния плат и да слезе в мазето, когато забеляза изплашено куче да се свива във входа на сградата отсреща, сякаш го бе извикала със силата на мисълта си. Дори оттук усещаше ужаса му. Поколеба се за секунда, после хукна надолу по стълбите.
Срещна сестрите Несбит.
– О, на лошо е, госпожице Тод – изкикоти се Рут, – като се разминаваме така на стълбите.
Урсула слизаше, те се качваха.
– Вървите в грешната посока – отбеляза очевидното тя.
– Забравих си плетката – обясни Лавиния. Носеше емайлирана брошка с формата на черна котка. За око потрепваше малък изкуствен камък.
– Плете панталонче за бебето на госпожа Апълярд – обади се Рут. – В нейния апартамент е толкова студено.
* * *
На улицата беше неимоверно шумно. Чуваше как запалителни бомби трополят по съседните покриви, сякаш някой изпразваше огромен кош с въглища. Небето гореше. Припламна осветителна ракета, елегантна като фойерверк, и освети всичко.
Бомбардировачи боботеха над главата ѝ, тя се втурна през улицата към кучето. Мършав териер, скимтеше и целият трепереше. В мига, в който го хвана, чу бясно свистене и разбра, че това е краят и за двамата. Колосален тътен, последван от най-силния взрив, който бе чувала досега. Това е то, така ще умра, помисли си.
Нещо я удари по челото, навярно тухла, но тя не загуби съзнание. Вихър като ураган я запрати назад. Усети неимоверна болка в ушите, чуваше единствено пискливо свистене, неистово бучене и разбра, че тъпанчетата ѝ сигурно са спукани. Върху нея валяха развалини, режеха плътта ѝ, забиваха се в нея. Въздушната струя идваше сякаш на няколко последователни вълни, усещаше се някакво стържещо вибриране в земята.
Отстрани на човек му се струва, че експлозиите приключват почти мигновено, но озовеш ли се в епицентъра, имаш чувството, че взривът продължава безкрайно, има собствен характер, който се променя и развива с времето, така че нямаш представа какво ще направи, какво ще стане с теб. Урсула лежеше на земята и се мъчеше да се хване за нещо, за да се задържи, но не можеше да пусне кучето (по някаква причина това ѝ се струваше най-важното) и усети как взривната вълна я тласка бавно настрани.
Налягането понамаля, но продължаваше да се сипе пръст и прахоляк, взривът все още не беше приключил. В този момент нещо друго я удари по главата и всичко притъмня.
* * *
Събуди я кучето, ближеше лицето ѝ. Беше почти невъзможно да се разбере какво се е случило, но не след дълго Урсула осъзна, че входът, пред който бе взела кучето, вече го нямаше. Вратата бе пометена заедно с тях и сега лежаха сред отломки в коридора на някаква къща. Стълбището, затрупано със счупени тухли и натрошени греди, вече не водеше наникъде, тъй като горните етажи ги нямаше.
Все още замаяна, тя успя да се поизправи и седна. Главата ѝ като че ли беше пълна с памук, но, изглежда нищо не беше счупено, нямаше кървене, макар че най-вероятно бе покрита с резки и синини. И кучето изглеждаше невредимо.
– Името ти сигурно е Лъки56 – каза тя, но глас почти не излезе, във въздуха имаше толкова много задушлив прах.
Урсула се изправи внимателно на крака и тръгна към улицата. Нейната кооперация също я нямаше, накъдето се обърнеше, виждаше огромни купчини димящи развалини и назъбени стени. Изрязаният лунен нокът грееше ярко и дори и през пелената от прах осветяваше ужаса. Ако не беше изтичала да спаси кучето, сега щеше да е на пепел в мазето на Милърови. Всички ли бяха загинали? Сестрите Несбит, госпожа Апълярд и Емил? Господин Бентли? Семейство Милър?
Двама пожарникари развиваха маркуч. Докато го прикрепяха към крана, единият я забеляза и извика:
– Добре ли сте, госпожице?
Странното беше, че изглеждаше точно като Фред Смит. В този момент вторият пожарникар изрева:
– Внимавайте! Стената пада!
Падаше. Бавно, невероятно бавно, като на сън, цялата стена се наклони по невидима ос и без нито една тухла да се отдели, се наклони като в елегантен поклон и се стовари върху тях, а заедно с нея и мракът.
Август 1926 година