Als er das Zimmer verlassen hatte, wußte die Familie nicht, was sie aus dieser Erscheinung machen soll...57
Пчелите жужаха в летния следобед, под сянката на ябълките Урсула остави „Маркиза фон О“ сънено настрани. През полуоткрехнатите клепачи гледаше как малко зайче на няколко метра от нея хрупа доволно трева. Или не я беше видяло, или беше много смело. Морис вече щеше да го е застрелял. Прибрал се беше у дома след завършването, чакаше да започне адвокатския си стаж и цялата ваканция бе прекарал в безкрайно и шумно отегчение. („Нищо не му пречи да си намери работа за през лятото – бе казал Хю. – Не е нечувано енергични млади мъже да работят.“)
Всъщност Морис бе до такава степен отегчен, че се беше съгласил да научи Урсула да стреля, като използват за мишени стари бутилки и консервени кутии, а не множеството диви животинки, които той целеше обикновено: зайци, лисици, бобри, гълъби, фазани, веднъж дори застреля едно еленче, за което Памела и Урсула никога нямаше да му простят. На Урсула ѝ беше приятно да стреля, макар и не по живи същества. Тя използваше старата ловна пушка на Хю, Морис имаше прекрасен „Пърди“, подарък от баба му за двайсет и първия му рожден ден. Аделейд вече от няколко години се канеше да умре, но „така и не бе удържала обещанието си“, както бе отбелязала Силви. Продължаваше да крета някак си в Хампстед, „като гигантски паяк“, бе казала Изи и бе потреперила над телешките котлети à la Russe, макар че реакцията може да беше предизвикана от самите котлети. Не бяха от най-сполучливите ястия в менюто на госпожа Глоувър.
Едно от малкото неща, ако не и единственото, което сближаваше Силви и Изи, беше омразата към майката на Хю.
– Също и твоя майка – припомни на Изи Хю.
– А, не, мен ме е намерила на улицата. Неведнъж ми го е казвала. Толкова съм била лоша, че дори циганите не са ме искали.
Хю дойде да погледа как върви стрелбата на Морис и Урсула.
– Охо, миличка, ти си една истинска Ани Оукли58!
* * *
– Знаеш ли – каза Силви, която се появи изведнъж отнякъде и сепна Урсула, – такива дълги, мързеливи дни като днешния няма да имаш никога повече в живота. Човек си мисли, че ще има, но не е така.
– Освен ако не стана безкрайно богата – отвърна Урсула. – Тогава по цял ден ще мога да мързелувам.
– Може би, но лятото все някога ще свърши. – Майка ѝ седна на тревата и вдигна падналия роман на Клайст. – Романтик със склонност към самоубийство – отсъди тя презрително. – Наистина ли искаш да следваш съвременни езици? Баща ти смята, че латинският може да е по-полезен.
– Как би могъл да е полезен, като никой не го говори? – зададе логичния въпрос Урсула. Този спор се водеше вече цяло лято. Тя се протегна лениво. – Ще отида да поживея една година в Париж и ще говоря само френски. Там това със сигурност ще е полезно.
– А, Париж... – Силви сви рамене. – Малко е прехвален.
– Тогава в Берлин.
– Германия е развалина.
– Виена.
– Мухлясала.
– Брюксел – предложи Урсула. – Никой не може да се оплаче от Брюксел.
Така беше, Силви не можа да измисли нито един аргумент против Брюксел, така че голямата им обиколка на Европа рязко приключи.
– Така де, след университета – уточни Урсула. – Има още много години дотогава, няма защо отсега да се тревожиш.
– В университета няма да те научат да бъдеш съпруга и майка.
– А ако не искам да ставам съпруга и майка?
– Сега вече се опитваш да ме провокираш – въздъхна Силви и се надигна неохотно. – На моравата има чай и сладкиш. Също, за съжаление, и Изи.
* * *
Урсула излезе да се разходи преди вечеря, предвождана от доволно подтичващия Джок. (Той беше невероятно игриво куче, направо не беше за вярване, че Изи е направила толкова добър избор.) Беше една от онези летни вечери, които карат човек да иска да се усамоти. „О – беше отбелязала Изи, – на твоята възраст момичетата са просто погълнати от всичко възвишено.“ Урсула не беше съвсем сигурна какво иска да каже леля ѝ („Никой не е сигурен“, изтъкна Силви), но ѝ се струваше, че поне малко се досеща. В трептящия въздух имаше нещо странно, някакво очакване изпълваше гърдите на Урсула и заплашваше да ги пръсне, сякаш изведнъж сърцето ѝ беше пораснало и не се побираше вътре. Усещане за святост, не знаеше как иначе да го опише. Може би, мислеше си, това е бъдещето, което все повече се приближава.
Беше на шестнайсет, животът бе пред нея. Вече я бяха целували, при това на рождения ѝ ден, онзи доста стряскащ американец, приятел на Морис. „Само една целувка“, беше му казала тя, след което го беше отблъснала, когато стана твърде настоятелен. За съжаление, той се бе спънал и бе паднал по гръб в храстите, което, погледнато отстрани, сигурно бе болезнено, а и твърде унизително. После Урсула разказа на Мили и тя се смя до припадък. Но, както и Мили потвърди, целувката си се броеше.